Виктор влезе с някакво неубедително извинение, че си търси книга, в момента, в който тя стигна до раздела с надпис „математика“. Разтревожена от собствените си пропуски като родител, тя му позволи да остане, докато продължаваше да чете. Математиката за нея винаги е била „тъмна Индия“. В колежа и се беше наложило да взема уроци, за да се подготви за задължителния курс по този предмет. Когато Ви Джей започна да демонстрира необикновените си способности с числата, тя беше изумена. На три години той показваше очевидно, че разбира основите на висшата математика, макар да не можеше винаги да опише действията си с точните термини. Тогава за пръв път в живота си Марша изпита не само гордост, но и някакво страхопочитание към невръстния гений, примесено с неясна тревога. А после някак свикна с изключителните му дарби и тревогата заглъхна. До деня, в който чу какво е направил съпругът и.
Марша въздъхна притеснено и се върна към дневника.
„Това, което ме удивлява — бе записал Виктор, — е способността му да трансформира математическите уравнения в музика“.
Марша си спомни как вярваха, че са родили втори Бетховен. И през ум не ми мина да се притеснявам, че бремето да си гений е твърде тежко, за да може да го понесе едно малко дете, помисли си тя със съжаление. Прелисти с натежали пръсти следващите няколко страници и с учудване установи, че това е краят на дневника.
— Надявам се, че това не е всичко — каза тя и погледна съпруга си очаквателно.
— Боя се, че е така.
Марша прочете последните страници. Последното записване беше от 6-ти май, 1982-а година. Описваше се експериментът в детската градина на „Каймера“, който Марша си спомняше толкова живо. Обобщаваше се безстрастно внезапното понижаване на интелигентността на Ви Джей. Последното изречение гласеше: „Изглежда Ви Джей е страдал от остра промяна на мозъчната функция, която сега очевидно е стабилна.“
— Не си ли писал по-нататък? — попита Марша.
— Не — потвърди Виктор. — Мислех, че експериментът е бил несполучлив, въпреки първоначалния успех. Не виждах причина да продължавам да описвам.
Марша затвори дневника. Беше се надявала да открие повече нишки към това, което бе открила, че не достига в личността на Ви Джей.
— Иска ми се историята му да ме насочи към някакво психо-соматично заболяване или дори конверсивна реакция. Тогава може да му се назначи съответна терапия. Иска ми се да бях по-чувствителна по времето, когато всичко това се случваше.
— Мисля, че проблемът на Ви Джей е бил резултат на някакво междуклетъчно явление — предположи Виктор. — Не ми се вярва, че ако бях продължил да водя дневника, нещата щяха да изглеждат по-различно.
— Това ме ужасява — поклати глава Марша. — Кара ме да се страхувам, че Ви Джей може да умре както децата на Хобс и Мърей или пък от рак като брат си или Джанис. Прочетох достатъчно за работата ти, за да знам, че ракът е една голяма тревога за бъдещето на генната терапия. Хората се притесняват, че внесените гени могат да накарат прото-онкогените да преминат в онкогени, превръщайки замесената клетка в ракова. Тя млъкна. Усети, че чувствата в нея вземат връх.
— И как мога да говоря за всичко това, сякаш става дума просто за научен проблем? Та това е нашият син — и това, което разбрах е, че ти си заложил в него нещо, което може да причини смъртта му.
Марша притисна ръце към лицето си. Въпреки, че се опита да се владее, сълзите и потекоха неудържимо и тя вече не можеше да ги спре.
Виктор се опита да я прегърне, но тя го отблъсна. Разстроен, той се изправи. Раменете и се тресяха. Нямаше какво да каже за свое оправдание. Той излезе от стаята и тръгна нагоре по стъпалата. Болката от собствения му провал беше смазваща. А след онова, което беше открил днес, имаше много повече причини за страх, отколкото жена му за сигурността на Ви Джей.
8.
Четвъртък сутринта
Заобиколен отвсякъде от безкрайни редици едва пъплещи коли в претоварения трафик на един типичен бостънски час-пик, Виктор се запита как ли другите хора понасят това всекидневно мъчение.
След като най-после излезе на Стороу драйв и пое на запад, движението стана малко по-нормално, забавяйки се отново близо до Фенуей. Минаваше девет часът, когато влезе в оживената Детска болница. Насочи се директно към патологията.
— Д-р Шрайек, ако обичате — каза той.
Секретарката го погледна и без да сваля слушалките върху ушите си, посочи към дъното на коридора. Виктор тръгна натам, като четеше пътьом табелките с имената.