По-късно, по пътя нагоре с асансьора, той попита Виктор защо му е нужна чернодробна тъкан.
— Любопитен съм. Когато Дейвид умря, мъката ми беше толкова непоносима, че не попитах нищо. Сега, след толкова години искам да знам повече за причините на смъртта му.
Марша закара Ви Джей и Филип до „Каймера“. По време на пътуването Ви Джей бърбореше за новата видеокасета с Пак Мен, както всяко друго десетгодишно момче.
— Благодаря ти, че ни докара, мамо — каза той и изскочи навън.
— Кажи на Колийн къде ще играеш — напомни му Марша. — И искам да стоиш по-далеч от реката. Видя я от моста колко е придошла.
Филип се измъкна от задната седалка.
— Нищо няма да се случи на Ви Джей — каза той.
— Сигурен ли си, че няма да е по-добре да отидеш при приятеля си Рики? — попита Марша.
— Добре ми е тук — успокои я Ви Джей. — Не се тревожи за мен, става ли?
Той се отдалечи и Марша видя как Филип се спусна да го хване.
Каква двойка само — помисли си тя, опитвайки се да не позволява на паниката да я обхване отново.
Паркира колата и тръгна към дневната детска градина. Докато влизаше в сградата, чу тупането на ракета за тенис. Игрищата се намираха на горния етаж, във фитнес центъра.
Марша завари Полин Сполдинг коленичила върху пода да дава наставления на група деца, които рисуваха с пръсти. Тя се надигна при вида на гостенката. Фигурата и беше доказателство за всичките години, прекарани като инструктор по аеробика.
Когато Марша я помоли да и отдели няколко минути, жената отиде да потърси някой да я замести и се върна с млада, светлокоса учителка. След това двете се отправиха към една стая, пълна с кошарки и детски креватчета.
— Тук ще сме на спокойствие — каза Полин и се усмихна смутено. Големите и елипсовидни очи гледаха неспокойно към посетителката. Очевидно бе решила, че Марша е дошла по официална работа, изпратена от съпруга си.
— Не съм тук като съпруга на един от партньорите — опита се тя да успокои учителката.
— Да — въздъхна дълбоко Полин и се усмихна. — Помислих си, че има някакво оплакване.
— Тъкмо напротив. Искам да поговоря с вас за сина си.
— Чудесно момче! Предполагам знаете, че той идва тук отвреме-навреме и ни помага. Всъщност, посети ни точно миналия уикенд.
— Не знаех, че детската градина е отворена през почивните дни.
— Седем дни седмично — произнесе Полин с гордост. — Много от служителите в „Каймера“ работят всеки ден. Мисля, че това е, което се разбира под израза „да се посветиш на нещо“.
Марша не беше сигурна, че самата тя би го нарекла посвещаване, но се запита до какъв ли стрес в семейния живот би довела такава прекомерна преданост. Вместо това попита дали Полин си спомня деня, когато интелигентността на Ви Джей рязко бе паднала.
— Разбира се, че си спомням. Фактът, че това се случи тук ме е карал винаги да се чувствам някак си отговорна за това.
— Моля ви, това е абсурдно — прекъсна я Марша с усмивка. — Това, което исках да ви попитам е за поведението на сина ми след това.
Полин наведе очи, явно се опитваше да си спомни. След няколко минути тя вдигна глава:
— Онова, което ми направи най-силно впечатление беше, че той се промени — от инициатор във всичко, което правехме, се превърна в наблюдател. Преди нямаше търпение да опита всичко. А после сякаш изпитваше някаква досада и трябваше да го караме насила да участва. Освен това избягваше всякакви състезания. Сякаш се бе превърнал в съвсем различно момче. Не го насилвахме; по-скоро се притеснявахме. Във всеки случай виждахме го много по-малко след този случай.
— Какво имате предвид? — попита Марша. — След като минахме през медицинските прегледи тогава, той продължи да идва всеки следобед след предучилищната занималия.
— Не, не идваше — поклати глава Полин. — Започна да прекарва много повече време в лабораторията на баща си.
— Наистина ли? Не знаех, че го е правил, преди да тръгне на училище. Но какво ли мога да знам, аз съм само една майка!
Полин се усмихна.
— А как стоеше въпросът с приятелите? — попита Марша.
— Това никога не е била силната страна на Ви Джей — опита се да бъде дипломатична учителката. — Той винаги се е разбирал по-добре с персонала, отколкото с децата. След онзи случай предпочиташе да е сам. Всъщност, връщам си думите назад. Той изглежда се радваше на компанията на онзи умствено изостанал служител.
— Имате предвид Филип?
— Да, той му беше приятел.
Марша се изправи, поблагодари на Полин и те заедно се насочиха към изхода.
— Ви Джей може да не е толкова умен, колкото беше — каза учителката на вратата, — но той е едно чудесно момче. Ние оценяваме присъствието му тук, в детската градина.