Марша забърза към колата. Не беше научила много, но изглежда Ви Джей е бил много по-самотен, отколкото тя беше предполагала.
Виктор знаеше, че трябва да отиде в офиса си в момента, в който пристигне в „Каймера“. Колийн без никакво съмнение бе споменала за спешен случай. Но вместо това, с последните проби от Детската болница в ръка, той се насочи към лабораторията си. Дори пътьом се отби в компютърния център.
Потърси Луис Каспуиц около повредения хардуер, но проблемът очевидно беше разрешен. Машината се бе върнала обратно в строя. Един от облечените в бяло техници каза, че Луис е в офиса си — беше се появила засечка в една от изчислителните програми.
Когато техникът видя Виктор, той отмести настрани дебелата папка, над която се бе привел и измъкна дългите листи със записи на влизанията в компютъра, които бе запазил, за да му ги покаже.
— Проверих последните шест месеца — каза мъжът и ги обърна така, че Виктор да ги вижда, — и подчертах часовете, в които хакерът се е логвал. Изглежда хлапакът е влизал всеки петък вечер около осем. Поне петдесет процента от времето е стоял достатъчно дълго, за да може да бъде проследен.
— Как ви хрумна да кажете, че е хлапак? — попита Виктор и се изправи.
— Просто така се изразих — отвърна Луис. — Човек, който влиза в частна компютърна система може да е на всякаква възраст.
— Например наш конкурент? — попита Виктор.
— Именно, но практиката е показала, че много от тийнейджърите го правят заради самото предизвикателство. За тях то е нещо като компютърна игра.
— Кога можем да се опитаме да го проследим?
— Колкото е възможно по-скоро — отвърна техникът. — Ужасява ме мисълта, че това трае от толкова дълго. Нямам представа какви поражения може да е нанесъл този мошеник. Както и да е, говорих с телефонната компания да изпрати тук няколко техници да наблюдават тази вечер, ако вие нямате нищо против.
— Добре — кимна Виктор и се насочи към лабораторията си.
Робърт все още се занимаваше с ДНК анализ на нуклеотидните последователности на вмъкнатите гени.
— Имам работа, която не търпи отлагане — каза Виктор забързано. — Ако се налага, помоли някой от лаборантите да ти помага, но искам ти лично да отговаряш за тази задача.
— Ще взема Хари, ако има нужда — каза Робърт. — За какво става дума?
Виктор отвори кафявата хартиена торба и извади малко бурканче. Подаде го на лаборанта. Ръката му трепереше.
— Това е парче от черния дроб на сина ми.
— На Ви Джей? — Робърт изглеждаше шокиран. Очите му сякаш изпъкнаха още повече на сухото му, изпито лице.
— Не, не, на Дейвид. Спомняш ли си, че правихме ДНК-анализ за идентификация на всички от семейството ни?
Мъжът кимна.
— Е, сега искам такъв анализ на тумора — каза Виктор. — Искам освен това хромозомни изследвания.
— И за какво ви е всичко това?
— Просто го направи — каза Виктор остро.
— Добре. — Робърт сведе очи надолу. — Не ви питах за мотивите ви. Просто си помислих, че ако търсите нещо специфично, мога да хвърля едно око.
Виктор прокара ръка през косата си.
— Съжалявам, че ти се сопнах — въздъхна той. — Но съм под голямо напрежение.
— Не е необходимо да се извинявате — каза Робърт. — Веднага се заемам със задачата.
— Чакай, има още нещо. — Виктор извади четирите затворени с тапи епруветки. — Взех проби от кръв и урина, трябва да ги изследвам за цефалоспоринов антибиотик, цефалоклор.
Лаборантът взе епруветките, наклони ги, за да види съдържанието им, след което огледа етикетите върху тях.
— Ще накарам Хари да започне да ги работи. Ще бъде направено както трябва.
— А как излязоха нуклеотидните последователности?
— Еднообразни, както обикновено.
— Някакви мутации?
— Нито една — отговори Робърт. — И от начина, по който сондите вземат фрагментите съдя, че гените са били напълно устойчиви.
— Това е истинско нещастие — каза Виктор.
— Мислех, че ще сте доволен от тази информация.
— При нормални обстоятелства щях да бъда. — Той не се впусна в повече подробности. Щеше да му бъде доста трудно да обясни, че се бе надявал да открие конкретно доказателство, че факторът на ускорения растеж у починалите деца е различен от този на Ви Джей.
— А, значи сте били тук! — сепна го познат глас. Двамата мъже се обърнаха и видяха Колийн, която стоеше на вратата с ръце на хълбоците. — Една от секретарките ми каза, че ви е видяла да се навъртате насам — каза тя и смигна весело.