— Тогава какво ги тревожи? — попита Марша.
— Предполагам, че е заради сбиванията.
— Сбивания! — възкликна тя. — Никога не съм чувала и дума за сбиване.
— Само тази година са четири или пет.
— Защо не сте ме уведомили? — възмути се тя.
— Не се свързахме с вас, защото Ви Джей специално ни помоли да не го правим.
— Но това е абсурдно! — Гласът на Марша се извиси. — Защо изпълнявате заповедите на Ви Джей?
— Момент, момент, д-р Франк — прекъсна я господин Ремингтън. — Във всеки инцидент е било очевидно за персонала, че синът ви е бил жестоко провокиран и е използвал юмруците си като последно средство. Един от добре познатите ни побойници е реагирал детински на… ъ-ъ-ъ… уникалността на вашия син.
— Но е можело да бъде наранен — каза Марша и седна отново.
— Това е другото нещо, което е доста изненадващо. За момче, което не тренира атлетика, Ви Джей се справя възхитително. Едно от другите момчета си тръгна със счупен нос.
— Явно доста работи ще науча за сина си тези дни. А какво ще кажете за приятелите му?
— Той определено е самотник. Не контактува с другите ученици. Обикновено не е настроен враждебно. Просто се занимава със „своите си работи“.
Точно това не и се искаше да чуе. Надяваше се, че синът и е по-общителен в училище, отколкото вкъщи.
— Бихте ли описали Ви Джей като щастливо дете? — попита внезапно тя.
— Това е труден въпрос — отвърна господин Ремингтън. — Нямам чувството, че е нещастен, но Ви Джей не проявява много емоции.
Марша се намръщи. Това и прозвуча като шизоидна реакция. Картината ставаше по-лоша, а не по-добра.
— Един от учителите ни по математика, Реймънд Кавендиш — продължи директорът, — прояви специален интерес към сина ви. Той положи огромно усилие да проникне в „личния свят“ — както той го нарече — на Ви Джей.
Марша се наведе напред.
— Наистина ли? И успя ли?
— За съжаление не — поклати глава господин Ремингтън. — Но причината, заради която го споменах беше стремежът на Реймънд да го включи в някаква извънкласна дейност, например спорт. Ви Джей не се интересуваше особено, въпреки че бе показал вроден усет към баскетбола и футбола. Но аз съм съгласен с мнението на господин Кавендиш: Ви Джей изпитва необходимост да развива други интереси.
— Какво първоначално е заинтересувало господин Кавендиш в моя син?
— Отначало е бил впечатлен от дарбата на сина ви в математиката. Той премести Ви Джей в клас за надарени деца, в който има ученици от различни класове. На всекиго се е позволявало да се развива със свои темпове. Веднъж, когато е помагал на някакви ученици от гимназията за задачи по алгебра, той забелязал, че Ви Джей мечтае. Извикал името му, за да го накара да се върне към възложеното задание. Ви Джей помислил, че трябва да отговори и за удивление на всички предложил решението на задачата на гимназистите.
— Това е невероятно — възкликна Марша. — Може ли да говоря с господин Кавендиш?
Господин Ремингтън поклати глава.
— Боя се, че не. Господин Кавендиш умря преди няколко години.
— О, много съжалявам — прошепна Марша.
— Беше голяма загуба за училището ни — съгласи се директорът.
Разговорът секна. Марша тъкмо се канеше да се извини, когато той каза:
— Ако ви интересува мнението ми, смятам, че за Ви Джей ще е само от полза, ако прекарва повече време тук в училище.
— Имате предвид лятно училище?
— Не, не редовната учебна година. Съпругът ви често изпраща бележки, че синът ви ще прекара деня в изследователската му лаборатория. Вижте, нямам нищо против алтернативна образователна среда, но Ви Джей има нужда от повече участие, особено в извънкласните мероприятия. Според мен…
— Само за секунда — прекъсна го Марша. — Да не би да ми казвате, че синът ми отсъства от училище, за да прекарва това време в лабораторията?
— Да — кимна директорът. — Често.
— Това е нещо ново за мен — призна тя. — Знам, че Ви Джей прекарва доста време при баща си, но не съм знаела, че отсъства от занятия.
— Ако трябва да съм откровен, момчето прекарва повече време в лабораторията, отколкото тук. И ако сте съгласна с мен, би трябвало да поговорите със съпруга си.
— Ще го сторя. — Марша стана рязко. — Можете да бъдете сигурен.
— Искам да ме изчакате в колата — обърна се Виктор към Ви Джей и Филип, когато наближи къщата на Джефърд и протегна глава, за да погледне през предното стъкло. Беше безлична двуетажна сграда с тухлена фасада.
— Завърти копчето, да можем поне да слушаме радио — обади се Ви Джей от съседната седалка.
Филип седеше отзад.
Виктор натисна бутона и купето се изпълни отново с грубата рок музика, която Ви Джей бе избрал преди това. Тя зазвуча още по-силно, когато двигателят се изключи.