— Присъствието ми необходимо ли е по-нататък? — попита Виктор. Искаше му се час по-скоро да се махне от това място.
Скъдър поклати глава:
— Разполагаме с името и телефонния ви номер, така че можете да си тръгвате.
В състоянието, в което беше — разтревожена и ядосана — Марша едва успяваше да се концентрира върху пациентите си този следобед. Наложи и се да извика на помощ цялото си търпение, за да покаже интерес към последната си пациентка — самовлюбено двайсетгодишно момиче с гранично личностно разстройство. Мига, в който момичето излезе, тя грабна чантата си и се насочи към колата.
През целия път към къщи тя продължаваше да превърта в ума си разговора с Ремингтън. Или Виктор лъжеше за времето, което Ви Джей прекарва в лабораторията, или Ви Джей бе фалшифицирал извинителните бележки. И двете възможности бяха еднакво обезпокоителни и Марша осъзна, че не може да се справи с чувствата си към Виктор и безумния му експеримент, докато не разбере до каква степен е бил засегнат Ви Джей. Откритието за кръшкането му от училище добави още тревоги; това беше също класически симптом за поведенческо разстройство, което можеше да доведе до антисоциални личностни прояви.
Марша зави по алеята към къщата и ускори леко по наклона. Беше почти мръкнало и тя запали фаровете. Заобиколи къщата и спря пред вратата на гаража, която се отваряше автоматично, когато снопът лъчи освети нещо върху вратата. Не можа да види какво е, затова приближи още напред — беше някаква бяла повърхност, която светеше ярко. Закрила с ръка очите си, тя излезе от колата и се вгледа в предмета, който приличаше на парцалена топка.
— Мили боже! — извика тя, когато разбра какво е. Потискайки пристъпа на гадене, тя се реши да погледне още веднъж. Котката беше удушена и прикована с пирони върху вратата като разпятие.
Опита се да не гледа изпъкналите очи и изплезения език и зачете напечатаната бележка, завързана за опашката на животното: „По-добре оправи нещата“.
Марша остави колата там, където я беше спряла, но изключи фаровете и двигателя и бързо влезе в къщата, залоствайки вратата. Трепереща, със смесица от отвращение, гняв и страх, тя съблече шлифера си и отиде да намери Рамона, домашната прислужница. Жената оправяше дневната. Марша я попита дали не е чула някакви странни шумове.
— Чух някакво странно блъскане скоро — отвърна прислужницата — и отворих входната врата, но нямаше никой.
— Някакви коли или ванове? — попита Марша.
— Не — поклати глава Рамона.
Марша я остави да си довърши работата и отиде да телефонира на Виктор, но когато се свърза я уведомиха, че той вече си е тръгнал. Почуди се дали да се обади в полицията, но си помисли, че сигурно Виктор ще се прибере всеки момент. Реши да си налее чаша бяло вино. Тъкмо отпи глътка и видя светлините на фаровете, които осветяваха хамбара.
— По дяволите! — изруга Виктор, когато видя, че колата на Марша е блокирала входа към гаража. — Защо ли го е направила майка ти? Би трябвало да паркира на мястото си.
Той дръпна колата до задния вход на къщата и изключи фаровете и двигателя. Беше кълбо от нерви след онова, което бе видял у Джефърд. Ви Джей и Филип нямаха представа какво се е разиграло там и не се наложи да дава обяснения, въпреки, че трябваше да чакат в колата доста време.
Виктор излезе бавно и ги последва към входа. Още щом затвори вратата зад себе си, разбра, че жена му е в едно от нейните гадни настроения. То прозираше в тона и когато нареждаше на Ви Джей и на Филип да събуят обувките си, да се качат на горния етаж и да се измият за вечеря. Виктор закачи якето си и влезе в кухнята.
— И ти! — обърна се Марша към него. — Предполагам не си видял малкия подарък на вратата на гаража?
— За какво говориш? — изгледа я той, изненадан от заядливия и тон.
— Не мога да разбера как си го пропуснал — продължи тя все така раздразнено и остави чашата си на масата. Запали лампите навън и му се сопна: — Ела с мен!
Той се поколеба за миг, но я последва. Тя го преведе през дневната и се насочи към задния вход.
— Марша! — извика Виктор и ускори крачка да се изравни с нея.
Тя спря пред колата си.
— Какво ти става… — започна той, но спря по средата на изречението, вперил очи в жестоката картина на разпънатата върху вратата котка.
Марша стоеше, подпряла ръце на хълбоците си и гледаше Виктор.
— Мислех си, че ще ти бъде интересно да видиш как си „оправил нещата“ с проблемните ти служители.
Той се извърна. Не беше в състояние да гледа мъртвото, измъчено животно, нито пък жена си.