— Искам да знам какво възнамеряваш да направиш, за да спре всичко това. И не си въобразявай, че ще се измъкнеш просто с „ще оправя нещата“. Искам да ми кажеш какви стъпки ще предприемеш, и то сега. Просто вече не издържам… — Гласът и секна.
Самият той не знаеше още колко може да издържи. Марша се държеше с него така, сякаш го обвиняваше, сякаш той бе виновният. А може и да беше, кой знае. Проклет да беше, ако знаеше кой стои зад всичко това. Беше слисан точно толкова, колкото и Марша.
Той бавно извърна поглед към гаражната врата. Едва сега забеляза бележката. Не знаеше дали да се ядосва или да се отвращава. Кой, по дяволите, правеше всичко това? Ако беше работа на Джефърд, поне нямаше да ги безпокои вече.
— Тръгнахме от телефонен разговор, минахме през разбит прозорец и стигнахме до убито животно — каза Марша. — Какво е следващото?
— Ще се обадя в полицията — въздъхна Виктор.
— Понеже ни помогнаха много последния път.
— Не знам какво очакваш да направя — каза Виктор, възвръщайки си самообладанието. — Говорих с тримата, които подозирах, че могат да са замесени в тая работа. Междувременно списъкът със заподозрените е редуциран до двама.
— Какво означава това? — изгледа го Марша.
— Тази вечер на път към къщи се отбих до Джордж Джефърд — каза Виктор. — И човекът беше…
— Гадост! — извика Ви Джей с израз на отвращение.
Виктор и Марша се стреснаха от внезапната поява на сина си. Марша се надяваше да му спести гледката с мъртвата котка. Тя застана между него и гаражната врата и се опита да закрие жестоката картина. — Виж и езика — каза Ви Джей и се огледа.
— Влизай вътре! — Марша се опита да го побутне към къщи. Никога нямаше да прости това на мъжа си. Но Ви Джей изобщо не се впечатли. Изглежда твърдо бе решил да види. Интересът му и се стори патологичен; случаят беше почти клиничен. Тя бавно осъзна, че в реакцията му нямаше никаква скръб — друг шизоиден симптом.
— Ви Джей! — извика Марша остро. — Искам да се прибереш вътре веднага!
— Как мислиш, дали е била мъртва, преди да я разпънат на вратата? — попита той хладнокръвно, опитвайки се да види още веднъж котката, докато Марша го изблъскваше към къщата.
Когато се прибраха вътре, Виктор тръгна към телефона, за да се обади в полицията, а Марша се опита да разговаря с Ви Джей. Вероятно изпитваше нещо към бедното животно. Виктор се свърза с участъка на Северен Андоувър. Дежурният го увери, че веднага ще изпратят патрулна кола.
Той сложи слушалката обратно и се насочи към стаята. Ви Джей се изкачваше по задното стълбище, вземайки по две стъпала наведнъж. Марша седеше на кушетката, стиснала гневно ръце. Беше ясно, че е много по-разстроена сега, когато Ви Джей бе видял котката.
— Ще наема някаква временна охрана, докато излезем от тази каша — каза Виктор. — Да наблюдават къщата през нощта.
— Мисля, че трябваше да го направим от самото начало — произнесе с неприкрита неприязън Марша.
Виктор вдигна рамене мълчаливо. Отпусна се на кушетката и внезапно усети, че е безкрайно уморен. — Знаеш ли какво ми каза Ви Джей, когато се опитах да разговарям с него за чувствата му? — попита Марша. — Каза, че можем да си вземем друга котка.
— Това звучи зряло — погледна я Виктор. — Поне може да разсъждава рационално.
— Виктор, тази котка я има от години. Би могъл да покаже поне малко емоция, някаква скръб за загубата. — Тя преглътна с усилие. — Мисля, че това е студено и безсърдечно. — Смяташе, че може да запази спокойствие, докато обсъждаха поведението на сина им, но сълзите бликнаха от очите и, независимо от усилията да не го допусне.
Виктор отново вдигна рамене и не каза нищо. Определено не му се навлизаше в психологически разговори. Момчето си беше наред.
— Неуместната емоция не е добър знак — отбеляза Марша, надявайки се, че Виктор ще се съгласи поне с това. Но той отново си замълча. — Какво мислиш? — не издържа тя.
— Да ти кажа истината — каза Виктор, — в момента вниманието ми е заето от друго. Малко преди да се появи Ви Джей, ти говорех за Джефърд. По пътя за вкъщи минах да го посетя у дома му и връхлетях на неописуема сцена — просто не можеш да си представиш. Джефърд и цялото му семейство днес са били убити. Някой ги е застрелял в дневната им следобеда. Истинско клане. — Той прокара нервно пръсти през косата си. — Аз бях човекът, който извика полицията.
— Господи, колко ужасно! — извика тя. — Мили боже, какво става? — Тя погледна Виктор. Той преди всичко и беше съпруг, мъжът, когото бе обичала през всичките тези години. — Добре ли си? — попита го със свито сърце.
— О, не се изплаших — отвърна той, но в тона му липсваше убедителност.