— О, да — отвърна охранителят. — Винаги. — И ако има натоварено оборудване, вие се уверявате дали наистина то е там?
— Разбира се. Проверяваме нареждането или се информираме по електронната поща. Винаги го проверяваме.
— А ако се превозва от служител на „Каймера“?
— Няма значение — поклати глава Шелдън. — Винаги проверяваме.
— А ако е началник?
Шелдън се поколеба за миг, после каза:
— Е, тогава мисля, че е по-различно.
— А ако шофьорът на вана е някой от изпълнителните директори, пускате ли го?
— Ами-и-и, не съм сигурен — отговори Шелдън неспокойно.
— Отсега нататък искам да бъдат проверявани всички камиони и ванове, без значение кой е шофьорът. Дори и аз да съм. Разбрахте ли?
— О, да, сър.
— Още един въпрос — продължи Виктор. — Някой да е виждал днес сина ми?
— Аз не съм — отвърна Шелдън и погледна към колегата си. — Джордж, виждал ли си днес Ви Джей?
— Само когато пристигна сутринта с д-р Франк.
Шелдън махна с ръка на Виктор да изчака. После се обърна към радиовръзката зад бюрото и потърси Хол.
— Хол обикаляше насам-натам тази сутрин — обясни Шелдън. — Гласът на Хол бе възвестен от остро пращене. Шелдън го попита дали не е виждал Ви Джей.
— Видях го наблизо по-рано тази сутрин. — Гласът на Хол прозвуча странно през смущенията от статичното електричество.
Виктор поблагодари на мъжете от охраната и излезе. Усети леко раздразнение, като си спомни колко своенравен беше Ви Джей. Беше му казвал най-малко четири или пет пъти да не слиза към реката.
Като се загърна по-плътно в лабораторната си престилка, той реши да тръгне към брега. Помисли си да се върне и да облече сакото си, но се отказа. Въпреки, че температурите бяха паднали предишния ден, все още не беше много студено.
Сутринта, когато излизаше за работа беше ясно, но в момента небето бе покрито от сиви, мръсни облаци. Лекият ветрец от североизток носеше мириса на океана. Високо горе кръжаха няколко чайки и надаваха тревожни крясъци.
Погледът му се спря на кулата с часовника, копие на Биг Бен, със спрелите на 2:15 стрелки. Той си напомни да повдигне въпроса за реставрацията на постройката, както и на механизма, на срещата на Борда следващата сряда.
Колкото повече приближаваше реката, толкова по-силно се чуваше грохотът на водата, която се изливаше в преливника на бента.
— Ви Дже-е-е-й-й! — провикна се Виктор, но гласът му се изгуби във водния плясък. Той продължи покрай източния край на часовниковата кула, пресече дървения мост, който се простираше над изхода на шлюза от сутерена и стъпи на гранитния кей, изграден по дължината на реката под бента. Погледна към бялата вода, която се носеше бясно на изток към океана. Отляво се простираше спокойната шир на язовира в смарагдово зелено. Виктор се озърна и извика с все сила:
— Ви Дже-е-е-й!
Но викът му секна, защото Ви Джей стоеше точно зад него. Филип беше малко по-далеч.
— А, значи тук си бил — каза Виктор. — А аз те търсих къде ли не.
— Предположих — сухо отвърна момчето. — Какво искаш?
— Аз всъщност… — Той не беше сигурен какво точно иска. — Какво правехте?
— Просто се забавлявахме.
— Не ми харесва, че се мотаете край реката — каза Виктор строго. — Днес искам да си стоиш вкъщи. Ще изпратя служебен шофьор да ви вземе.
— Но аз не искам да се прибирам! — оплака се Ви Джей.
— Ще ти обясня по-късно. Но сега искам да си отидеш вкъщи. За твое добро е.
Марша отвори вратата на кабинета си, която водеше към коридора и Джойс Хендрикс се измъкна. Беше казала на Марша, че се ужасява от мисълта да се натъкне на някого, когото познава, докато излиза от психиатричен кабинет и засега Марша удовлетворяваше молбата и. Беше сигурна, че след време ще успее да убеди жената, че да потърсиш психиатрична помощ вече не е социална стигма.
След като нанесе последните данни във файла на Хендрикс, Марша надникна в чакалнята и каза на Джийн, че излиза да обядва. Секретарката помаха с ръка. Както обикновено, беше вързана за телефона.
Марша щеше да обядва с д-р Валъри Медокс, нейна колежка психиатърка, на която тя се възхищаваше и чийто кабинет се намираше в същата сграда. Двете жени бяха повече от колежки, бяха приятелки.
— Гладна ли си? — попита Марша, след като Валъри отвори вратата.
— Умирам от глад. — Тя беше прехвърлила петдесетте и това и личеше. Пушеше от много години и около устата и се бяха образували дълбоки бръчки.
Двете жени слязоха с асансьора и прекосиха болницата, използвайки прекия път. В кафенето успяха да заемат малка маса в ъгъла, която им позволяваше да си говорят спокойно. Поръчаха си салата с риба тон.