— Да, разбрахме — кимна Демпси. — Сигурен ли сте, че няма нещо друго, което можете да ни кажете? В Бостън наистина горят от желание да разберат всичко, което е възможно около случая.
— Смятаме, че Джефърд е укривал оборудване — каза Виктор. — Убийството стана малко след като разследването започна. Колкото и да съм го подозирал за подобен род престъпления, никога и през ум не ми е минавало, че може да бъде замесен с наркотици.
— Ако се сетите за нещо, обадете ни се веднага, ще сме ви много признателни. Не искаме тук да пламне някаква нарко-война.
Полицаите излязоха. Виктор затвори вратата, облегна се на нея и погледна Марша.
— Е, както изглежда, това разреши един проблем — произнесе той. — Сега поне знаем откъде са идвали заплахите, както и че това няма да продължи нататък.
— Доволна съм, че се отбиха да ни кажат, че можем да спрем да се тревожим — додаде Марша. — Може би трябва да кажем на охранителя отвън да се прибере вкъщи.
— Ще отменя охраната утре — каза Виктор. — Сигурен съм, че така или иначе ще трябва да си платим.
Виктор седна в леглото така рязко, че издърпа цялата завивка от Марша. Внезапното движение я разбуди. Навън беше непрогледна нощ.
— Какво има? — попита тя тревожно.
— Не знам — отвърна той. — Мисля, че беше звънецът на входната врата.
Двамата наостриха слух. Единственото, което се чуваше беше вятърът под стрехите и равномерното почукване на дъжда по стъклото на прозореца.
Марша се надигна и обърна часовника, за да види колко показва.
— Пет и половина — каза тя, отпусна отново главата си назад върху възглавницата и придърпа завивката върху себе си. — Сигурен ли си, че не си сънувал?
Но точно в този момент входният звънец иззвъня.
— Беше звънецът — каза Виктор, скачайки от леглото. — Знаех си, че не съм сънувал. — И той бързо навлече отгоре халата си.
Марша запали лампата.
— Кой, по дяволите, може да е? — измърмори тя. — Да не би да са отново от полицията?
Виктор завърза колана на халата и нахлузи чехлите си:
— Скоро ще разберем — каза той, отваряйки вратата към дневната и с бързи стъпки се насочи към стълбите.
След известна нерешителност Марша спусна крака върху студения под и реши да слезе долу. Когато се озова в дневната, видя, че на вратата стояха мъж и жена. Под краката им се бяха образували малки локвички, а по лицата им се стичаше вода. Мъжът беше хванал жената, която стискаше в ръка спрей.
— Марша! — извика Виктор, без да отмества очи от влезлите. — Мисля, че е по-добре да се обадиш на полицията.
Тя се приближи зад него, загръщайки се с халата си. Погледна ги. Мъжът носеше мушама с качулка, въпреки че тя бе свалена назад и откриваше главата му. Изглеждаше облечен в парка за ски, която отдавна бе прогизнала.
— Това е господин Питър Норуел — каза Виктор. — Той е от „Ейбъл протекшън“.
— Добър вечер, госпожо — кимна мъжът.
— А това е Шарън Карвър — продължи Виктор, приближавайки жената. — Бивша служителка на „Каймера“, която е завела дело за сексуален тормоз срещу нас.
— Канеше се да започне да цапа с боя вратата на гаража ви — поясни Питьр. — Оставих я да направи една мазка, така че да имаме юридически улики срещу нея.
Чувствайки се объркана заради изпоцапаната с боя жена, Марша се насочи към стоящия наблизо телефон и набра номера на полицейския участък в Северен Андоувър. Дежурният обеща веднага да изпратят кола.
Междувременно всички минаха в кухнята и Марша направи чай. Едва бяха отпили по няколко глътки и входният звънец отново иззвъня. Виктор отиде да отвори. Бяха Уидиком и О’Конър.
— Абе, хора, вие явно сте решили да не ни оставяте без работа — усмихна се сержант Уидиком. Те пристъпиха навътре и съблякоха връхните си дрехи. Питър Норуел доведе Шарън Карвър от кухнята.
— Значи това е младата госпожица? — погледна я Уидиком и извади чифт белезници.
— Нямате право да ми слагате белезници — озъби му се Шарън.
— Съжалявам, госпожице — каза той. — Стандартна процедура.
След няколко минути бяха готови и полицаите тръгнаха заедно със задържаната.
— Сега вече можете да си изпиете чая — обърна се Марша към Питър, който стоеше до камината.
— Благодаря, госпожо, но вече го изпих. Лека нощ.
Мъжът кимна леко и излезе, хлопвайки вратата след себе си. Виктор завъртя ключа и се върна обратно в стаята.
Марша го погледна и поклати невярващо глава:
— Ако го бях прочела в някаква книга, нямаше да повярвам.
— Добре, че наехме тази охрана — каза Виктор. — После протегна ръка: — Хайде, ела. Можем да поспим още няколко часа.
Но не се оказа толкова лесно, както го мислеше. Час по-късно той продължаваше да стои буден, заслушан във воя на бурята навън. Дъждът шибаше в прозорците и го караше да скача при всеки по-силен порив на вятъра. Не можеше да изкара от ума си резултатите от ДНК-тестовете за идентификация на Дейвид, нито пък тормозещата го мисъл как цефалоклорът бе попаднал в кръвните проби.