— Марша — прошепна той, питайки се дали и тя е будна. Но тя не отговори. Той отново прошепна името и, но откъм нея не се чу звук. Измъкна се от леглото, наметна халата си и тръгна по коридора към кабинета на горния етаж.
Със сядането си пред бюрото включи компютъра и влезе в главния компютър на „Каймера“ с модема, откривайки за пореден път колко е лесно. Запита се разсеяно дали бе прехвърлил копията на файловете на Хобс и Мърей в хард диска. Реши да провери. Нямаше ги. Всъщност, беше изненадан че върху хард диска има само няколко файла освен тези на оперативните програми. Но тъкмо се канеше да изключи машината, когато забеляза, че по-голямата част от паметта на хард диска е заета.
Той почеса глава. В това нямаше никакъв смисъл като знаеше колко голям е капацитетът на един хард диск. Опита се да намери някакво обяснение на това явно несъответствие извън компютъра, но нищо не се получи. Накрая, раздразнен, той изключи проклетото нещо и тръгна да си легне. Но когато погледна часовника, осъзна, че наближава време за ставане. Минаваше седем. И вместо да се върне в спалнята, той се насочи надолу по стъпалата, за да си направи кафе и закуска.
Сети се, че когато беше разговарял с Ви Джей за компютъра съвсем бе забравил да го попита дали той беше изтрил файловете на Хобс и Мърей. Напомни си да не забрави да го направи. Да си пъхаш носа в тези работи беше едно, но да ги триеш — съвсем друго нещо.
Внезапно осъзна, че го тревожи и друго: и то беше сигурността на Ви Джей, и по-специално в „Каймера“. Добре беше, че Филип се грижи за него, но явно помощта му нямаше да е достатъчно. Виктор реши, че ще се обади в „Ейбъл протекшън“, тъй като те бяха свършили наистина добре работата си по охраната на къщата. Щеше да осигури опитен придружител на момчето. Сигурно щеше да излезе скъпо, но спокойствието си струваше. Докато не стигнеше до дъното на историята за смъртта на двете деца, щеше да се чувства безкрайно по-добре, ако знае, че Ви Джей е в безопасност.
Извади кафето. Изведнъж го порази ново хрумване. Някъде в дълбините на съзнанието му подобието между заболяванията на Дейвид и Джанис не му даваше мира. Особено след резултатите от ДНК-анализа на тумора на сина му. Трябваше да се поразрови по-надълбоко.
10.
Събота сутрин
Времето все още беше дъждовно и ветровито, когато Виктор отиде в гаража и се качи в колата си. Беше закусил, минал през банята, беше се избръснал и облякъл, а останалите още спяха. На бележката, която им остави преди да излезе пишеше, че ще прекара по-голямата част от деня в лабораторията.
Все пак той не потегли направо към лабораторията. Вместо това пое на запад по междущатска магистрала 93 и продължи на юг към Бостън. В Бостън се отклони от Стороу драйв през изхода за Чарлз стрийт и Гавърмънт сентър. Оттам беше лесно да навлезе в територията на Масачузетс Дженеръл Хоспитъл и да паркира в многоетажния гараж. Десет минути по-късно се намираше в отделението по патология. Тъй като беше рано сутринта в събота, никой от патолозите не беше тук, Виктор трябваше да се задоволи само със стажантката второкурсничка Анджела Сайрън. Обясни и че иска да вземе туморни проби от пациенти, които са починали преди четири години.
— Боя се, че не е възможно — отвърна Анджела. — Ние не пазим…
Виктор учтиво я прекъсна, обяснявайки, че става дума за много рядък вид тумори.
— Това е нещо по-различно — кимна стажантката. Най-трудно се оказа намирането на картоните на Джанис, тъй като Виктор не знаеше рождената и дата. Рождените дати бяха главният принцип, по който се подреждаха болничните картони. Но упорството си струваше и Анджела успя да намери както номерата на картоните, така също и резултатите от патологията. Каза му също, че има запазени проби.
— Но не мога да ви дам нищо — завърши накрая момичето след всичките положени усилия дотук. — Един от членовете на персонала е горе — когато дойде ще поискаме разрешение от него.
Виктор не се отказа и започна да и разказва за редкия вид тумор, от който бе починал синът му, и за това, че иска да изследва раковите клетки на Джанис. А когато поискаше, той наистина можеше да бъде очарователен. Само след няколко минути успя да убеди младата стажантка да му помогне.
— Какво количество ви е необходимо? — предаде се тя накрая.