— Едно малко парченце.
— Предполагам, че няма да навреди.
Петнайсетина минути по-късно Виктор слизаше надолу с асансьора с друго малко бурканче в книжната торба. Знаеше, че би могъл да изчака да дойде някой от персонала, но така не губеше време и щеше да свърши работата по-бързо. Той се качи в колата си и се насочи на север към Лоурънс.
Още с пристигането си в „Каймера“ звънна в „Ейбъл протекшън“. Но се включи телефонен секретар — все пак беше събота — затова се задоволи да остави телефонния номер и името си. След това потърси Робърт. Намери го потънал в проекта, който Виктор бе започнал предишната нощ, отделянето на онази секция на ДНК от тумора на Дейвид, която се различаваше от нормалната му ДНК.
— Сигурно ще ме намразиш — каза Виктор, — но нося още една проба. — Той извади бурканчето, което бе взел от Масачузетската болница. — Искам да направиш същите анализи на ДНК.
— Не се безпокойте за мен — отговори Робърт. — Обичам да се занимавам с такава работа. Лошото е само, че изоставих доста редовните си задължения.
— Разбирам те. Но за момента този проект е приоритетен.
Той взе пробите от плъховете, които беше приготвил предишната нощ, но реши първо да се обади в „Ейбъл протекшън“. Отговори му същият дълбок глас, с който се беше свързал по-рано.
— Първо бих искал да изкажа задоволството си от работата на господин Норуел — започна Виктор. — Той свърши наистина страхотна работа миналата нощ.
— Оценяваме похвалата — дойде от другия край на жицата.
— Второ — продължи Виктор, — имам нужда от допълнителна временна охрана. Но става дума за много специален човек. Искам някой да е със сина ми Ви Джей от 6 сутринта до 6 вечерта. И когато казвам, че искам някой да е с него, имам предвид да е с него непрекъснато.
— Не мисля, че има проблем — отвърна мъжът. — Кога искате да започнем?
— Веднага, щом можете да изпратите някого. Ако е възможно, още тази сутрин. Синът ми си е вкъщи.
— Няма проблем. Разполагам с подходящ човек. Казва се Педро Гонзалес и ще ви го изпратя още сега.
Виктор затвори и звънна на Марша.
— Как си успял да се измъкнеш, без да ме събудиш тази сутрин? — попита тя.
— Изобщо не си легнах, след всичките тези вълнения. Ви Джей там ли е?
— Той и Филип още спят.
— Току що ангажирах охранител, който да е с Ви Джей през целия ден. Казва се Педро Гонзалес. Скоро ще е вкъщи.
— Защо? — попита Марша, явно изненадана.
— Просто, за да сме сто процента сигурни за неговата безопасност.
— Не си ми казал нищо — обвини го тя. — Искам да знам какво става.
— Просто искам да съм сигурен в безопасността му — повтори той. — Ще говорим за това по-късно, когато се прибера. Обещавам.
Виктор остави слушалката върху вилката. Не искаше да разстройва жена си, най-малкото с последните си подозрения: че децата на Хобс и Мърей може би бяха убити умишлено. И че Ви Джей можеше да бъде убит по същия начин, ако някой вкараше цефалоклор в организма му. С тези мисли той се върна към пробите от плъховете и започна да ги изследва под микроскоп. Както очакваше, те изглеждаха много подобни на пробите от мозъците на децата. Сега вече нямаше никакви съмнения, че децата бяха умрели наистина от цефалоклор в кръвта. Въпросът беше как го бяха получили.
Той взе пробите и се върна при Робърт. Присъедини се към него, за да му помага и така работиха доста време, без да разменят и дума.
След като си направи втора чаша кафе, Марша седна край масата и се загледа през прозореца. Навън продължаваха да се събират тежки облаци и дъждът не спираше да вали. Добре, че не се налагаше да ходи на работа, макар да трябваше да направи визитация на пациентите си в болницата. Запита си дали би трябвало да се тревожи за това, че Виктор бе наел бодигард за Ви Джей. Това определено звучеше злокобно. В същото време идеята и се струваше добра. Беше сигурна обаче, че Виктор крие някои факти от нея.
По стълбището се чуха стъпки и след малко Ви Джей и Филип слязоха долу. Поздравиха Марша, но като че ли повече ги интересуваше хладилника, защото се насочиха право към него — извадиха прясно мляко и боровинки за мюслите.
— Какво мислите да правите днес? — попита Марша, докато двамата сядаха около масата.
— Да отидем в лабораторията — отвърна Ви Джей. — Татко там ли е?
— Да — кимна Марша. — А какво става с идеята да отидете някой ден в Бостън с Рики Блекмор?
— Нищо не излезе — отговори Ви Джей и побутна боровинките към Филип.
— Жалко.
— Няма значение.
— Има нещо, за което искам да поговорим — погледна го Марша. — Вчера говорих с Валъри Медокс. Помниш ли я?
Ви Джей остави лъжицата в купичката си.