— Не ми харесва накъде биеш. Помня я. Тя е психиатърката, чийто кабинет е на етажа над теб. Тя е госпожата с устата, която изглежда така, сякаш е готова във всеки момент да целуне някого.
Филип се изсмя шумно, пръскайки мюсли наоколо. Той избърса устата си смутено, опитвайки се да потисне смеха си. Ви Джей също се засмя като го гледаше как се криви.
— Много мило — каза Марша. — Тя е чудесна жена и е много талантлива. Говорихме за теб.
— Започва да звучи дори по-лошо — каза Ви Джей.
— Тя предложи да се срещнете и аз мисля, че това е добра идея. Може би два пъти седмично след училище.
— О, мамо! — простена Ви Джей и върху лицето му се изписа безкрайно отвращение.
— Искам да помислиш за това — настоя тя. — Пак ще говорим. Това е нещо, което може да ти помогне, докато растеш.
— Твърде съм зает за такива работи — оплака се Ви Джей и тръсна глава.
Марша се засмя вътрешно на коментара му.
— Все пак помисли за това — каза тя. — И още нещо: току що говорих с баща ти. Казвал ли ти е нещо, което да се отнася до безопасността ти?
— Не много — отвърна Ви Джей. — Искаше да стоя по-далеч от Бийкман и Хърст. Но аз тези хора никога не съм ги виждал.
— Както изглежда, той все още се безпокои. Преди малко ми каза, че е наел човек, който да е с теб през целия ден. Казва се Педро и е вече на път за насам.
— О, не! — почти проплака Ви Джей. — Това вече е прекалено.
След като свърши визитацията си, Марша пое по междущатско шосе 495 и се насочи към Лоуъл. Отклони се, след като бе отминала само три изхода, и с помощта на упътванията, които си бе записала на гърба на една рецепта, заобиколи по малък селски път, докато стигна до Мепъллийф № 714, зле поддържана къща във викториански стил, боядисана в мръсно сиво, с бели первази. В някакъв момент в миналото явно е бил надстроен и втори етаж. Семейство Фей живееха на първия. Марша натисна входния звънец и зачака.
Беше се обадила от болницата, така че знаеха за пристигането и. Въпреки факта, че дъщеря им бе работила за Марша и Виктор в продължение на единадесет години, Марша бе срещала майката и бащата на Джанис само веднъж — на погребението и. Джанис беше починала преди четири години. Почувства се странно, докато стоеше тук, на прага на родителите и, и чакаше да и отворят. Познавайки Джанис толкова отблизо и в продължение на толкова години, Марша бе стигнала до извода, че в семейството и е имало някакви големи емоционални сътресения, но представа нямаше какви може да са били. За тези неща Джанис изобщо не искаше да говори.
— Моля, заповядайте — покани я госпожа Фей, след като отвори вратата. Беше белокоса, приятна жена, но с болнав вид. Изглеждаше към шейсетте. Марша забеляза, че жената избягва да я погледне в очите.
Вътре къщата изглеждаше още по-западнала, отколкото отвън. Мебелировката беше стара и изтъркана. Но това, което правеше мястото неприятно, беше мръсотията. Кошчето за отпадъци преливаше от празни бирени кутии и опаковки от Макдоналдс. По ъглите близо до тавана се виждаше дори паяжина.
— Ще предупредя Хари, че сте тук — каза домакинята.
До слуха на Марша достигнаха звуците от спортните новини по телевизията, които идваха някъде отзад. Тя седна на крайчеца на дивана. Не искаше да се докосва до нищо.
— Добре, добре — произнесе дрезгав глас. — Крайно време беше тази докторка да ни удостои с визитата си, това е всичко, което мога да кажа.
Марша се обърна и видя в стаята да влиза едър мъж с огромен корем, облечен в потник. Той тръгна право към нея и подаде грубата си ръка да я здрависа. Косата му беше подстригана късо, по военному. Върху лицето му изпъкваше едър, подут нос, набразден от червени капиляри.
— Искате ли бира или нещо друго? — попита той.
— Не благодаря.
Хари Фей се отпусна в протрития фотьойл.
— Е, на какво дължим посещението ви? — попита той. Оригна се шумно и се извини.
— Исках да поговорим за Джанис.
— Надявам се да не ви е разправяла някакви лъжи за мен — каза Хари. — Цял живот съм се бъхтил. Кръстосал съм с тира тая държава толкова пъти, че им загубих броя.
— Сигурна съм, че това е бил тежък труд — каза Марша, питайки се дали изобщо е трябвало да идва.
— И още как — избоботи Хари.
— Това, което се чудех е дали Джанис ви е говорила някога за моите момчета, Дейвид и Ви Джей.
— Много пъти — отговори веднага Хари. — Нали, Мери?
Жената кимна, но не каза нищо.
— Дали някога е забелязвала нещо необичайно, свързано с тях? — Имаше определени въпроси, които можеше да зададе, но предпочиташе да не ръководи разговора.
— Да, разбира се — погледна я Хари. — Дори преди да откачи съвсем и да започне да дрънка тези религиозни глупости ни каза, че Ви Джей е убил брат си. Каза ни дори, че се е опитала да ви предупреди, но вие не сте искали да слушате.