— Джанис никога не се е опитвала да ме предупреждава. — Марша усети, че цялата се изчервява. — Освен това трябва да ви кажа, че синът ми Дейвид почина от рак.
— Това със сигурност е по-различно от онова, което Джанис ни разправяше — каза Хари. — Каза ни, че момчето било отровено. Дрогирано и отровено.
— Това е повече от абсурдно — поклати глава Марша.
— Какво означава това, по дяволите? — извика Хари.
Тя си пое дълбоко дъх, за да се успокои. Осъзна, че се опитва да оправдае себе си и семейството си пред този противен човек. Знаеше, че не това беше причината, за да дойде тук.
— Исках да кажа, че няма начин синът ми Дейвид да е бил отровен. Той умря от рак точно както и дъщеря ви.
— Знаем само това, което тя ни е казала. Нали така, Мери?
Мери кимна покорно.
— Всъщност — продължи Хари, — Джанис ни каза, че тя веднъж също е била дрогирана. И че не е казала на никого, защото знаела, че никой няма да и повярва. Както и това, че от тогава много внимавала какво яде.
Марша не каза нищо. Тя си спомни промяната у бавачката им. Малко преди да умре Джанис беше станала безкрайно придирчива към онова, което яде. Марша винаги се беше питала какво бе предизвикало тази промяна. Очевидно това се дължеше на заблудата, че е била дрогирана или отровена.
— Всъщност, не вярвахме много на онова, което Джанис ни разправяше — призна Хари. — Нещо стана в главата и когато се превърна в такава религиозна фанатичка. Стигна даже дотам, че ни разправяше, че момчето ви, Ви Джей, или както там се казва, бил същинско зло. И че правел нещо с дявола.
— Мога да ви уверя, че няма нищо такова — обади се Марша и се изправи. Беше и дошло в повече.
— Странно е, че синът ви и нашата дъщеря умряха от един и същ вид рак — каза Хари. Той стана и лицето му почервеня от усилието.
— Било е случайно стечение на обстоятелствата — съгласи се Марша. — Всъщност, на времето това ни причини доста тревоги. Безпокояхме се дали не е свързано с околната среда. Изследваха къщата ни основно. И мога да ви уверя, че става дума просто за трагично съвпадение.
— Лош късмет, предполагам — поклати глава Хари.
— Много лош късмет — съгласи се отново Марша. — И Джанис ни липсва така, както ни липсва синът ни.
— Тя беше добре — каза Хари. — Беше много добро момиче. Но лъжеше. Лъжеше много за мен.
— Нищо не ни е казвала за вас — каза Марша. — След кратко ръкостискане тя си тръгна.
— Сигурен ли си, че нямаш нищо против? — попита Виктор Луис Каспуиц. Той му беше позвънил вкъщи, за да го попита за хард диска на компютъра си.
— Ни най-малко — каза Луис. — Ако хард дискът ви няма свободна памет, значи че наличната памет е запълнена с данни. Няма друго обяснение.
— Погледнах във файловата директория — възрази Виктор. — Там имаше само файлове на операционните системи.
— Трябва да има още файлове, повярвайте ми.
— Би ми било неприятно да ти разваля съботния следобед, ако се окаже нещо глупаво.
— Вижте, д-р Франк — започна Луис, — нямам нищо против. Всъщност, в дъждовен ден като този ще приема това като оправдание да се измъкна от къщи.
— Благодаря ти — рече Виктор.
— Само ми дайте адреса и ще се срещнем там.
Виктор му издиктува името на улицата и номера на къщата, а след това се отправи към главната лаборатория, за да съобщи на Робърт, че излиза, но вероятно ще се върне пак. Попита го кога смята да приключи работата тук. Той отвърна, че жена му го е предупредила, че вечерята ще е в шест, затова ще си тръгне към пет и половина.
Когато Виктор стигна до дома си, Луис вече беше там.
— Извинявай, че те накарах да чакаш — каза той, докато търсеше ключа.
— Няма проблем — жизнерадостно отвърна мъжът. — Имате наистина красива къща — добави той и изтри обувките си в изтривалката.
— Благодаря. Виктор го поведе нагоре по стълбите към компютъра. — Ето го — рече той и се протегна, за да го включи.
Луис хвърли бърз поглед към машината. След това сложи куфарчето си върху бюрото и го отвори. Вътре, опакована в стиропор, лежеше впечатляваща колекция от инструменти.
Той седна пред компютъра и изчака програмата да тръгне. Повтори това, което Виктор бе направил тази сутрин, и стигна до същия резултат.
— Прав бяхте. Няма много свободна памет в този Уинчестър. — Той се протегна към куфарчето си, извади отвътре флопи диск и го зареди.
— За щастие, имам специално приспособление за локализиране на скрити файлове — ухили се той.