Следващия половин час той крачеше напред назад в кабинета си. За нищо на света не можеше да разбере какво става.
Телефонът иззвъня и той бързо го вдигна. Чу се дрезгавият глас на мъжа от охранителната фирма. Виктор го попита дали е възможно да се свържат с човека, който придружаваше Ви Джей.
— Хората ни носят пейджъри.
— Искам да знам къде е синът ми — каза Виктор.
— Ще ви позвъня отново след малко. — С тези думи мъжът затвори. Пет минути по-късно се обади отново. — Синът ви е в „Каймера“. В момента Педро се намира на входа на охраната, в случай че искате да говорите с него.
Виктор благодари и затвори. След това слезе долу и взе палтото си. Няколко минути по-късно потегли към „Каймера“ със свистене на гумите.
Скоро се озова до комплекса на фирмата и спря рязко на сантиметри от входа. Забарабани с пръсти по волана, чакайки охраната да вдигне боядисаната в черни и бели ивици бариера. Вместо това мъжът излезе от офиса независимо от дъжда и се наведе към прозореца на колата. Без да крие раздразнението си от бавенето, Виктор смъкна стъклото.
— Добър ден, д-р Франк — поздрави гардът и докосна периферията на шапката си. — Ако търсите мъжа от специалната охрана на сина ви, той е тук.
— Имате предвид човека от „Ейбъл протекшън“? — попита Виктор.
— Не знам откъде е. — Той се изправи. — Хей, Педро, от „Ейбъл протекшън“ ли си?
На вратата на караулното помещение се изправи красив млад мъж. Косата му беше гарвановочерна, а над горната му устна се кипреха тънки мустачки. Изглеждаше двайсетинагодишен.
— Кой се интересува? — попита той.
— Шефът ти е тук, д-р Франк.
Педро излезе и се приближи към колата. Подаде ръка.
— Радвам се да се запознаем, д-р Франк. Аз съм Педро Гонзалес от „Ейбъл протекшън“.
Виктор подаде ръка, но не изглеждаше доволен.
— Защо не сте със сина ми? — попита той рязко.
— Бях — обясни Педро, — но когато пристигнахме тук, той ми каза, че е в безопасност в комплекса на „Каймера“ и че трябва да го чакам в офиса на охраната.
— Мисля, че нареждането да сте през цялото време с момчето беше пределно ясно — произнесе Виктор.
— Да, сър. — Мъжът бе осъзнал, че е допуснал грешка. Той се изкашля смутено: — Няма да се повтори повече. Но синът ви беше много убедителен. Каза ми, че вие сте искали да бъде така. Съжалявам.
— Къде е той? — Виктор не се опитваше да скрие недоволството си.
— Това не мога да кажа — отвърна Педро. — Той и Филип са някъде тук. Не са напускали комплекса, ако това е, което ви безпокои.
— Не това ме безпокои — сопна се Виктор. — Безпокои ме, че наех „Ейбъл протекшън“ да следи за него, а — работата не е свършена.
— Разбирам.
Виктор погледна зад него.
— Шелдън днес на работа ли е?
— Хей, Шелдън — провикна се единият мъж от охраната.
Шелдън се появи на прага. Виктор го попита дали има представа къде може да е Ви Джей.
— Не — беше краткият му отговор. — Но когато дойде тази сутрин, двамата с Филип тръгнаха нататък. — И той посочи на запад.
— Към реката? — попита Виктор.
— Може и натам да е — отвърна Шелдън. — А може и да са отишли в кафенето.
— Искате ли да дойда с вас и да го потърсим? — попита Педро.
Виктор поклати глава отрицателно, докато включваше на скорост.
— Изчакайте тук, докато го намеря. — После се обърна към охранителя, който объркан слушаше разговора: — Ще съм ви благодарен, ако вдигнете бариерата, преди да съм минал през нея.
Мъжът се завъртя и влезе в помещението, за да включи механизма.
Виктор прелетя през входа и се понесе към паркинга, но се отказа да паркира на запазеното за колата му място. Вместо това продължи до сградата, където се намираше лабораторията му и спря пред входа. Имаше забранителен знак, но изобщо не го беше грижа. Вдигна яката на палтото си нагоре, сви глава между раменете и се втурна към вратата. Завари само Робърт. Беше зает както винаги, работеше с апарата за електрофореза. Тук парченцата от разрязаното ДНК бяха отделени.
— Да си виждал Ви Джей? — попита Виктор и изтръска водата от палтото си.
— Не съм го виждал — отвърна лаборантът и разтърка очи. — Но искам да ви покажа нещо. — Той взе две плаки, на които тъмните ивици се намираха на едно и също място, и му ги подаде. — Втората туморна проба, която ми дадохте има същото допълнително парче ДНК като на сина ви. Но пробите бяха от различни хора.
— Тя беше от бавачката на сина ми — отвърна Виктор, забравяйки за миг за Ви Джей.
— Предполагах, че ще се заинтересувате — гордо завърши лаборантът. — Това е откритието, което открай време изследователите на рака търсят. Може дори да се окаже дългоочакваният пробив в медицината.