Тя се сбогува бързо и напусна къщата на Блекмор. Когато влезе в колата си беше бясна. Определено трябваше да поговори с Ви Джей. Нещата бяха много по-лоши, отколкото си мислеше. Как се бяха изплъзнали от вниманието и толкова много неща? Излизаше, че синът и има свой отделен живот, напълно различен от онзи, който показваше. Такава хладнокръвна измама беше повече от ненормална! Какво се бе случило с нейното малко момче?
11.
Събота следобед
Съзнанието му се връщаше постепенно. През мъгла, сякаш от много далече той чу заглъхващи звуци, но не можа да види нищо. После осъзна, че това бяха гласове. Гласът на Ви Джей — момчето беше ядосано и крещеше на някого, казваше, че Виктор му е баща.
— Съжалявам. — Думата беше произнесена с подчертано испански акцент. — Откъде можех да зная?
Виктор усети, че го разтърсват. Блъскането го разбуди окончателно и главата го заболя. Чувстваше се замаян. Протегна ръка нагоре и напипа върху челото си цицина с големината на топка за голф.
— Татко? — извика му Ви Джей.
Виктор отвори очи. За миг болката се усили, след това отслабна. Той погледна в леденосините очи на Ви Джей. Синът му го държеше за раменете. Зад него се виждаха други лица с тъмен цвят на кожата. Наблизо стоеше тъмен мъж с почти зловещо изражение на лицето, подсилено от спуснатия клепач на лявото му око.
Виктор затвори отново очи и скърцайки със зъби, седна. Отпусна се на една страна, но Ви Джей му помогна. Когато замайването му премина, той отново отвори очи. Усети пак цицината, спомняйки си смътно как я бе получил.
— Татко, добре ли си? — попита го Ви Джей.
— Така мисля — отвърна Виктор. Той погледна към непознатите. Бяха облечени в характерните за „Каймера“ униформи на охранители, но не позна никого. Зад тях стоеше Филип и мигаше глупаво и уплашено.
Виктор се огледа, за да се ориентира и първата му мисъл беше, че се е върнал обратно в лабораторията си, защото бе заобиколен от обичайното струпване на сложна научна апаратура. Вдясно от себе си забеляза един от най-новите уреди, които се предлагаха на пазара: високочувствителен хроматограф.
Но той не беше в лабораторията си. Обстановката представляваше неестествена комбинация от високи технологии с груб гранит и дялани греди.
— Къде съм? — разтърка очи той с кокалчетата на показалците си.
— Там, където не би трябвало да бъдеш — каза Ви Джей.
— Какво се е случило с мен? — Виктор се опита да се изправи и да се задържи на краката си.
— Защо просто не си починеш малко? — предложи Ви Джей. — Удари си главата.
Меко казано, изкушаваше се да отвърне Виктор. Той протегна ръка и усети впечатляващата цицина, после прокара бавно пръсти, за да види дали няма кръв. Беше все още объркан, но главата му започна да се прояснява.
— Какво имаш предвид като казваш, че съм „там, където не би трябвало да бъда“? — попита той, сякаш думите на Ви Джей едва сега стигнаха до съзнанието му.
— Не биваше да виждаш тази моя тайна лаборатория още поне няколко месеца.
Виктор примига. Внезапно съзнанието му се избистри. Той си спомни тъмната фигура, която го бе ударила. Погледна усмихнатото лице на сина си, после очите му обиколиха невероятната лаборатория. Сякаш бе прекрачил отвъд реалността, където масспектрометри се конкурираха с ръчно дялан гранит.
— Къде точно съм? — попита той.
— Намираме се в подземието на часовниковата кула — каза Ви Джей, пусна баща си и се изправи. После направи широк жест с ръка: — Но променихме декора за нашите нужди. Какво мислиш?
Виктор преглътна и облиза изсъхналите си устни. После погледна сина си — върху лицето му сияеше неприкрита гордост; Филип, който нервно кършеше ръце; тримата мъже, облечени в униформи на охраната на „Каймера“ с мургави лица и лъскави черни коси. После очите му обходиха бавно помещението с висок таван. Това бе една от най-шокиращите гледки, които бе виждал някога. Право срещу него зееше гърлото на шлюза. Някаква зелена плесен бе обхванала долния му ръб и процеждаше влага. По-голямата част от отвора бе покрита с импровизиран капак от тежко старо дърво. Големият дървен улей, който някога бе пренасял водата през помещението бе разглобен, за да послужи като изходен материал за капака, лабораторните пейки и библиотечните рафтове.
Стаята бе около шейсет фута широка и сто дълга. Най-голямото от старите воденични колела все още стоеше в средата като някакво футуристично произведение на изкуството. Част от лабораторните прибори бяха подредени върху радиалните перки, образувайки огромен кръг.
В двата края на помещението имаше няколко масивни врати, подсилени от метални нитове. И четирите стени бяха облицовани от същия сив гранит, а таванът се състоеше от греди, поддържащи тежка дървена ламперия. Освен най-голямото колело, по-голямата част от стария механичен апарат, състоящ се от огромни прътове и зъбчати колела, които бяха предавали водната сила, продължаваха да си стоят на някогашните места, подкрепяни от таванските греди чрез метални обшивки.