— Филип и няколко охранители. А сега и ти.
Виктор хвърли на Ви Джей бърз поглед. Момчето му се усмихна в отговор. Изведнъж Виктор се разсмя.
— Като си помисля, че всичко това е ставало под носовете ни през цялото време! — Той поклати глава невярващо, като продължаваше да обикаля около оборудването и да му се възхищава. — И си сигурен за този имплантатен протеин? — попита той, като вече прехвърляше в ума си правдоподобни търговски имена: концептол, фертол.
— Напълно — оттвърна Ви Джей. — И това е само едно от откритията, които направих. Има още много други. Постигнах прогрес в разбирането на процеса на клетъчна диференциация и развитие и вярвам, че това ще провъзгласи нова ера в биологията.
Виктор се спря и се обърна към сина си.
— Марша знае ли нещо за всичко това?
— Нищо — каза Ви Джей с апломб.
— Тя ще бъде една щастлива майка! — усмихна се Виктор. — Направо се поболя от тревога, че нещо не е наред с теб, щом като нямаш време за връстниците си.
— Бях малко зает за клуба на скаутите — отбеляза Ви Джей.
— Боже мой, и аз бих се изразил така! Страшно ще и хареса. Трябва да и кажем и да я доведем тук.
— Не съм убеден, че това е чак толкова добра идея.
— Добра е, повярвай ми — каза Виктор. — Страшно ще я облекчи и вече няма да ми се налага да слушам лекция подир лекция за твоето психологическо развитие.
— Не желая лабораторията ми да става общо достояние — възрази Ви Джей. — Това, че ти я откри, беше неочакван инцидент. Не планирах да ти разказвам каквото и да било, преди да съм преместил лабораторията на новото и място.
— Къде? — полюбопитства Виктор.
— Наблизо. Друг път ще ти го покажа.
— Но трябва да кажем на майка ти — настояваше Виктор. — Нямаш представа колко притеснена беше за теб. Аз ще се погрижа за нея. Няма да каже на никого.
— Рисковано е — каза Ви Джей. — Не смятам, че тя ще бъде толкова впечатлена от моите постижения колкото теб. Не е толкова ентусиазирана от науката, колкото нас.
— Ще изпадне в екстаз щом научи, че си такъв гений! И че сам си направил всичко това. Просто е невероятно.
— Е, може би… — Ви Джей се поколеба.
— Довери ми се.
— Вероятно точно по този въпрос трябва да призная по-добрата ти преценка — кимна момчето накрая. — Предполагам, че знаеш по-добре от мен. Мога само да кажа, че се надявам да си прав. Тя може да ни причини много неприятности.
— Веднага ще я доведа тук — Виктор изглеждаше видимо въодушевен.
— Как ще я докараш до сградата, без да те забележат?
— Събота е. Наоколо няма почти никой, особено в края на деня.
— Е, добре — каза Ви Джей примирено.
Виктор се насочи към стълбите, буквално тичаше.
— Ще се върна след трийсет минути. Най-много четирийсет и пет — подвикна той. Взе няколко стъпала наведнъж, след това спря. Както бе забелязал и преди, стълбището свършваше пред тежките греди. — Това ли е изходът? — попита той.
— Просто го бутни — каза Ви Джей. — Действа на принципа на равновесието.
Той колебливо натисна нагоре. За негова изненада голямата капандура се отвори с удивителна лекота. Като хвърли последен поглед надолу към Ви Джей, той му намигна, след което изкачи остатъка от стълбите. Щом пусна капандурата, тя безшумно се плъзна на мястото си, затваряйки четириъгълника светлина.
Виктор се втурна навън, пулсът му бе ускорен от чиста екзалтация. От години не се бе чувствал толкова окрилен.
Когато се върна от двете изнервящи посещения, Марша си направи голяма чаша чай. Беше я занесла в кабинета си, за да се опита да се успокои, когато чу колата на Виктор да трополи по алеята към къщи. След малко той надникна през вратата. Беше все още с палто.
— А, значи тук си била, бонбонче!
Бонбонче, помисли си Марша пренебрежително. Не я беше наричал така от години.
— Влез! — извика му тя.
Но Виктор вече влизаше в стаята. Той грабна ръката и и се опита да я издърпа от кушетката. Тя го отблъсна и освободи ръката си.
— Какво правиш?
— Искам да ти покажа нещо. — В очите му светеха необикновени пламъчета.
— Какво се е случило с теб?
— Хайде! — настоя той. — Имам изненада за теб, която ще ти хареса.
— А аз имам за теб изненада, която няма да ти хареса — каза Марша. — Седни. Трябва да ти кажа нещо важно.
— По-късно — не се предаваше Виктор. — Това, което ще ти покажа е по-важно.
— Съмнявам се — завъртя глава тя. — Научих някои много обезпокояващи неща за Ви Джей.
— Не е ли подходящо? — каза той с усмивка. — Защото онова, което разкрих ще те накара да забравиш всички странности на Ви Джей, над които сега агонизираш. Виктор се опита да измъкне Марша от стаята.