— В какъв наистина? — попита Павлина.
— Нашият предводител се смяташе за рицар розенкройцер, дето се прекланят пред Розата и Златния Кръст. Докато аз влагах в наименованието свой собствен смисъл, спомняйки си за чудното видение на златно-розовия град. Но все пак излезе не град, а кръст, защото точно на това оръдие на мъчителството тайният съветник Маслов заедно с княз Озоровски разпъна моите високодуховни братя. Скалъпиха едно криминално дело, а моите другари бяха хора наивни, доверчиви, не криеха много-много забранените книги, не таяха мислите си, с голи ръце да ги хванеш тия глупчовци. И ги хванаха. Кого изпратиха в Сибир, кого затвориха в крепост, кой изгуби разсъдък, кой сам умря — защото бяха все хора чувствителни, с нежна душа. А аз имах късмет… За мен ходатайствала високопоставена особа. Само месец ме държаха в карцера и ме пуснаха по живо, по здраво.
Самата императрица е ходатайствала, не е забравила своя камерсекретар, досети се Митя. И много му хареса, че Данила не се похвали пред графинята с предишното си положение, премълча го като нещо несъществено.
— И ви се размина? — извика Павлина с облекчение.
— Не се размина — Фондорин се наведе и побутна с машата една цепеница. Лицето му беше безизразно, по набраздените му от бръчките бузи играеха червени отблясъци. — Прибрах се от ареста най-ненадейно. Всички в къщата вече не се надявали да видят господаря си, защото според слуховете ме чакала поне вечна каторга. На слугите им харесало да живеят без господар. Мутрите им охранени, мазни, бяха изпили всички рейнски и унгарски вина от избата, разпродали мебелите и картините. Рекли си: какво да жалим имуществото, бездруго ще вземат всичко за хазната. Като ме видяха, разтрепериха се. Хвърлиха се в нозете ми, вият и молят за прошка. А аз им казвам:
„Стига, приятели мои. Ако е рекъл Разумът, ще си купя други мебели.“ Те обаче още повече се тръшкат: „Прости ни, господарю, че и сина ти, твоята рожба, не можахме да опазим.“ Тогава вече ми притъмня. Мисля, че закрещях и дори за миг припаднах, нещо, което никога не ми се беше случвало. Не можах веднага да разбера от слугите истината… А то какво било — Данила отново се изкашля. — Като ме арестуваха, голям шум се вдигна, сякаш бяха хванали някой нов Пугачов или самия Робеспиер. Цял воински отряд дойде, с пушки, с коне. То не бе дрънчене, то не бяха викове. А моят Самсон беше дете с трепетна душа. Случвало се е като види на панаира мечка, вързана с верига, после цяла седмица да не може да дойде на себе си, жал му е за животното. А тук не става дума за мечка — собствения му баща оковаваха с вериги и извеждаха навън… Та моят Самсоша се поболял, повалила го нервна треска. Мисля, че никой не го е и нагледал, защото за слугите бе започнал свободен живот и хич не им е било до болното дете. Самите те живот си живееха — Фондорин поклати глава, сякаш сам се зачуди на тази странност. — Говорех им на „вие“, никого никога не съм бил, дори и да го е заслужавал. Разговарях с тях, та да ги възпитам като граждани. Понастоящем обаче си мисля, че така бързо от робите граждани не стават. Но сега не ми е за това думата… Синът ми все бълнувал, питал за татко си. Веднъж слугите надникнали в стаята му и що да видят — леглото празно, прозорецът широко отворен. Само по риза излязъл и изчезнал незнайно къде. А било зима. Уж го търсили, но може и да лъжат. Нея нощ валяла суграшица. Сигурно не им се е излизало от топлото навън…
Той се умълча и забарабани с пръсти по масата. Павлина хлипаше и бършеше сълзите си с кърпичка. Митя стискаше зъби, преглъщаше сълзите си и затова небцето му беше солено.
— И после какво… Тръгнах да го търся. Обещах награда, обърнах, дето се вика, небето и земята. Но никой не беше виждал момче на седем години, тъмнокосо, слабичко, с бледо личице. Изчезна детето ми съвсем безследно. С ума си разбирах, че болно и необлечено няма как да оцелее. Какво ли не си представях и виденията ми бяха едно от друго по-ужасни. Сигурно беше замръзнал някъде или се беше удавил под леда, или още по-лошо — беше попаднал в ръцете на някой изверг с греховни пороци.