Пръстите му, които барабаняха по покривката, изведнъж се свиха в юмрук и така силно удариха по масата, че чашите подскочиха. Хората наоколо се извърнаха да го видят, а графинята извика слугата да смени покривката.
Данила изчака нещата да се уталожат и продължи своята повест.
— И вече не можех да гледам хората. Освободих крепостните селяни, оставих московската си къща да запустява и се преселих в гората. Там ми се видя добре: растения, животни, птици. Може да се изяждат помежду си, но не се измъчват взаимно. Ала не успях да живея дълго като Робинзон. Не ме оставиха човеците да живея като отшелник. Трябваше да ги лекувам, опустелите, на жените с кореми отвари да им варя, децата им, ухапани от усойница, да спасявам… И с всеки изминал ден — все по-зле. Миналата пролет дойде негово преосвещенство Амвросий, тукашният викарий. Чул, че имало някакъв горски старец, когото селяните почитали. Дойде да провери дали не съм разколник, дали не лекувам с магия. Поговорихме си, полекувах го от маясъл с лековити свещички от билки и той така ме обикна, че взе да ми идва на гости. Не стига това, ами разгласил навсякъде, че съм свят старец и дори чудотворец. Взеха да разправят за мен какви ли не небивалици — че мечките идвали при мен да ги благославям, че съм се виждал със Сергий Радонежки и други такива неща. Напоследък се чудех дали да не изоставя скита и да си намеря някое по-затънтено място. И не щеш ли, Разумът ви прати при мен…
— Значи няма да се върнете? — попита графинята.
— Сега вече май няма къде. Аз там си имам една такава особена свещ. Дмитрий я видя, знае я. Тая сутрин, като излизах, я оставих запалена. Рекох си, ако се върна, ще успея да я загася. Ако ли не, нека изгори всичко. После селяните ще кажат, че Данила се възнесъл на небето с огнена колесница като пророк Илия. Току-виж ме провъзгласили за светец.
Павлина, дохлипвайки си, се усмихна, а Митя си помисли: ето това се казва сладкодумен разказвач. В края на повествованието си се отклони от тъжното и дори се пошегува, та да не остави в сърцето на слушателите си горчива диря.
— Защо обаче на ваше сиятелство очите са зачервени и като дишате, чувам хрипове? — попита Фондорин, като се обърна към Хавронска и внимателно я погледна в лицето.
— Вашият разказ ме трогна до сълзи.
— Не, не е това. Я да видя — той внимателно посегна към лицето й и повдигна клепача. — Точно така. Настинали сте, миличка. Трябва да угасим болестта още в началото, инак ще ви повали. Хубаво ли ще е?
— Гърлото наистина ме понаболява — призна Павлина. — Но какво да се прави? Така или иначе трябва да замина.
— Ще заминете, ще заминете и още как. Само че най-напред ще ви дам един еликсир собствено съчинение. Тъкмо взех от моя познат необходимите съставки. Знаех си, че ще потрябват за из път.
Той извади от джоба си две-три шишенца, пакетче някакво и връзка сухи билки. Махна на прислужника:
— Ей, момче, донеси от най-добрата водка и лимон.
За миг приготви лекарството. Половината й даде да изпие веднага, останалото смеси с гореща вода.
— С това ще се жабуркате. Елате на умивалника да ви покажа как. И възпалението ще ви мине много бързо, ще видите.
— Стой тук, мъничето ми, ей сега се връщаме — каза Павлина и Митя остана на масата сам.
Значи Данила изгубил обожавания си син преди две години и Самсон тогава е бил на седем, както сега Митя. Дали на осиротелия баща не му е мъчно да гледа пред себе си дете на същата възраст?
И той се замечта как ще се намери изчезналият Самсон, който ще е жив и здрав, само дето от треската е забравил всичко. Как живее при някои добри хора и от нищо не се нуждае. Но когато Митя доведе при него родителя му, Самсон, разбира се, веднага ще си спомни всичко. Какво ли щастие, каква ли радост ще настане тогава! И от тъжен Данила ще стане весел и ще каже на Митя…
— Приятелче, гледам те и толкова да ми харесваш — отекна изведнъж точно до ухото му гальовен глас.
Митя се обърна и видя местния чиновник, който втренчено го бе гледал от ъгъла.
— Толкова си ми миличък, че ми се ще да ти подаря нещо — продължи същият този Сизов и се усмихна, но очите му останаха сериозни, съсредоточени. — Ела навън. Там имам цял чувал с меденки. И квасени ябълки също.
— Не ишкам ябуки — отвърна Митя на досадния чичо.
Той обаче го вдигна на ръце и го притисна до себе си.
— Ела, чедо. Ще ти покажа моето конче. То е пухкаво и има сребърни звънчета. Наметни си бекешката. Ех, че хубава бекешка имаш. И шапката ти е много хубава.
Свали от главата му шапката, погали го по темето и отново му я сложи.
Ама че досадник!