Митя зарита в здравите ръце на колежкия съветник и извика:
— Пушни ме! Не ишкам меденки! И конче не ишкам!
Никой ли нямаше да му се притече на помощ! Съседката помешчица се обърна, погледна го и каза на децата си:
— Вижте го това момче как крещи. Глези се и се лигави.
Сизов бързо понесе съпротивляващия се Митя към вратата.
Е това е вече прекалено!
— Мамо Пася! — отчаяно закрещя Митя. — Данилааа!
В тъмния коридор нямаше жива душа.
— Тихо, кутре такова! — скастри го чиновникът и внезапно го стисна с пръсти за гърлото така, че вместо вик се чу хъркане. — Тихо, че ще ти изтръгна гръцмуля!
„Да не сте полудели?“ — понечи да попита новгородеца Митя, вече без да ломоти като бебе, но от устните му се отронваше само хриптене.
А Сизов извади от джоба си носна кърпа и я натика в отворената уста на Митя, после дръпна от врата си вратовръзката и я върза отгоре. Едва сетне пусна гърлото му, но така затъкнато то не можеше да издаде кой знае какъв звук.
Отново го вдигна на ръце и през студеното преддверие изскочи навън.
Там също нямаше никого. Из тъмната улица върлуваше виелица. Уличната лампа едва светеше.
— Ей сега, ей сега — мърмореше умопобърканият, докато освобождаваше от коневръза светлокафявия си кон, който изобщо не беше пухкав и нямаше никакви звънчета.
Конят беше запрегнат в едноместна шейна, която приличаше на катурната кошница.
— Тихо! — ревна колежкият съветник срещу гърчещия се и мучащ Митя. — Ще те смачкам!
Отметна седалката, под която имаше празен сандък. Сизов натика вътре Митя с главата надолу, хлопна капака и ако се съди по скърцането, седна отгоре.
Митридат се опита да се завърти. Но къде ти! Нямаше място дори да помръдне. Напъна с гръб седалката, но не можа да я отмести даже на сантиметър.
Господи, Боже мой, но какво става?
— Дий!
Шейната потегли, но те не се отдалечиха много. Чуха се бързи стъпки, конят изцвили и спря — явно някой го хвана за юздите.
— Какво искате? — извика Сизов. — Пуснете юздите!
— Господине, къде е момчето?
Беше гласът на Фондорин!
Митя замуча, заблъска се в стените на проклетия сандък. Тук съм! Данила Ларионич, миличък, тук съм!
— Кое момче? Бързам. Махайте се веднага!
— Казачето на моята приятелка. Казаха ми, че вие сте го изнесли от залата.
— А, онова момченце ли? Наистина не знам. Дадох му едно бонбонче и то избяга нанякъде. Голям палавник. Сбогом, господине. Нямам време.
— Избяга ли? А какво е това тропане изпод седалката ви?
Аха, чул го е! Митя замърда още по-силно.
— Прибрал съм тук едни ловджийски кутрета да не измръзнат. Всъщност не е ваша работа. Дотягате ми. Много важно, казачето се изгубило!
Данила не отвърна нищо, но колежкият съветник застрашително повиши тон:
— Махни си ръката, грубиянино! Мен цял Новгород ме познава! Колежки съветник Сизов! Дори началникът на полицията ми е подчинен! Една дума да кажа — и ще прекараш нощта в кауша! Хайде!
— Моята спътничка е доста привързана към своето казаче — сякаш да се оправдае продума Фондорин. — Какво ще й кажа?
Чиновникът смекчи заплашителния си тон, явно сметнал спора за решен.
— Кажете й да се маха от нашия град колкото може по-скоро.
— Да се маха ли? — колебливо попита Данила. — Казачето обаче е нейна собственост. То струва пари, пък и за дрехите му е похарчено доста. Бекеша, папаха от астраган, подплатени ботушки…
Сизов го прекъсна — нетърпеливо и категорично:
— Предайте на вашата спътничка да забрави и за казачето, и за бекешката. По-добре да не търси отплата за нанесени щети.
Глава тринайсета
Живот назаем
Всяко зло за добро. Тази простичка сентенция Николас си спомни не веднъж и не дваж, докато пътуваше с бавния товарен влак на северозапад. Животът бе отнел на магистъра много неща, но и на много го беше научил.
Например, той се отнасяше по нов начин към основните категории на движението — времето и пространството. Предишните му представи излизаха погрешни. Когато влакът спреше, пространството изчезваше и оставаше само времето; а когато се носеше с пълна пара, ставаше обратно.
Намери се какво да научи и от спътника си Миша. Той беше божи човек, с лек характер, от вечната руска порода скитници, която през хилядата години съществуване на Русия не беше се променила особено. Човек лесно можеше да си го представи и преди сто, и преди двеста години. Е, добре де, вместо старите маратонки щеше да носи лапти, а вместо китайското яке — някаква селска риза, но по детски безметежните му очи щяха да гледат света със същото любопитство, и брадичката му пак щеше да стърчи като метличка, и речта му щеше да е също така измамно проста. Социалните трусове, безработицата и крахът на предишния начин на живот в случая нямаха нищо общо — Миша обикаляше Русия вече от двайсет години и неведнъж бе изминавал маршрута от Владивосток до Виборг и обратно.