От двудневното общуване е извънвременния Миша, от изпадането от обичайния кръг на живота, а и от странния краен пункт на пътешествието си — отшелническия скит — Фандорин започна да има чувството, че се е сбъднала отдавнашната му мечта: той все пак бе успял да се озове в миналото. Е, не окончателно, а сякаш наполовина — беше увиснал някъде между историческите епохи. Както впрочем и страната, която той разглеждаше, излегнат върху балите с памук.
Така се беше получило, че през шестте години на руското си гражданство Николас почти непрекъснато бе живял в Москва. От провинцията бе виждал само вилите в Подмосковието и пътя до летище Шереметиево-2. А Русия била съвсем друга, цялата била изтъкана от скокове във времето.
Край него ту се мяркаше селце с разкривени и клекнали дървени къщурки: един-два пушещи комина и някоя килнала се камбанария без кръст — същинска картина от Смутното време. Ту на хълма ще се покаже живописен малък нов манастир, каквито са строени някъде към 1870 година, когато руските архитекти са започнали да получават нервно разстройство от смесването на класическия и славянския стил. А после не щеш ли — някой модерен енергичен град, целият с нови комплекси и реклами на мобилни оператори. Защо едни местности изглеждаха процъфтяващи, а други запустяваха, беше невъзможно да разбере и усещането за загадъчност на играта, предприета от времето и пространството, още повече се засилваше.
На разклона на петнайсет километра от Чудово железопътната част от пътешествието на Ника свърши, нататък той трябваше да продължи пеш.
Миша мушна в джоба му едно варено яйце, с каквото се бе сдобил на последната спирка, посъветва го: „Тия топлинки ги омотай с нещо, ще останеш без крака!“, и Николас скочи върху насипа.
Влакът пъплеше едва-едва, така че се отърва без телесни повреди. Магистърът се търколи надолу по чистия, паднал снощи снежец, отупа се и пое направо през полето. После, както му беше обяснил Миша, трябваше да завие надясно, да повърви малко по шосето и да свърне в гората — там имало пътепоказател. Божият човек знаеше всичко, навсякъде беше ходил, включително и при горския старец тази пролет. Ника искаше да види светия човек и да го чуе какво ще му каже. Колкото и да беше словоохотлив, Миша не му спомена нищо, рече: сам ще видиш, и се усмихна загадъчно.
На шосето наистина имаше пътепоказател — малък дървен стълб със спретната табелка: „Към ст. Сисой“. Ника не можа веднага да се досети, че „ст.“ означава „старец“, а когато се досети, само поклати глава. Кой би могъл да си помисли, че от такъв един Карабас Барабас може да излезе свети старец? Макар че, от друга страна, малко ли са в историята на християнството, пък и в другите религии казусите като този. От големите грешници стават по-качествени праведници, отколкото от порядъчни членове на обществото. Затова е чудо Божие.
Пътечката през гората беше добре поддържана, грижливо настлана с камъни. Точно тия камъни довършиха обувките на Николас, които бездруго беряха душа. Не беше послушал опитния скитник Миша, не беше омотал изпокъсаните топлинки с парцали, мислеше, че ще стигне и така. И ето че едната подметка стана на парчета, след стотина крачки и втората предаде богу дух. И от пантофите му остана само горната част, затова, когато в далечината се показа дъсчената ограда и увенчаната с дъбов кръст порта, Фандорин събу безсмислените си чепици и пое по пътечката само по чорапи. Нищо, няма значение, ето го вече скитът.
Скитът си беше скит, но влизането в него не било лесно. Пред портата се беше събрала опашка, а зад ъгъла на оградата имаше паркинг, където беше спряло едно лъскаво дълго БМВ.
Наложи се да застане на опашката и от време на време да подскача ту на единия, ту на другия си крак.
Пред Фандорин бе застанала възрастна двойка: жена с бледо, изпито от плач лице, до нея беловлас хубавец с атлетично телосложение. Той огледа изпод вежди якето на Ника (то беше без пагони, но копчетата с гербове бяха останали) и иронично, с басов глас рече:
— Зина, я виж, един милиционер дошъл да се моли за опрощаване на греховете. С пълна поклонническа униформа — бос и без шапка.
Жената повдигна яката на визоновото си палто, което никак не вървеше с черната монашеска забрадка, и каза с укор:
— Костя, нали ми обеща.
Лицето на ироничния хубавец доби гузен израз.
— Извинявай, няма вече. Студено ли ти е? Качи се в колата.