И посочи лимузината, от което човек можеше да се досети, че БМВ-то не е собственост на отшелника. А би могло, помисли си Фандорин.
— Така не бива — отвърна жената. — Няма да е редно.
С изключение на тази двойка опашката беше от хора бедни и посърнали. На вратата ги посрещаше прислужник с расо и калимавка. Поговори си тихо е всеки, запише си нещо в книгата и го пусне да влезе.
Забеляза, че Ника е бос, приближи се и с неодобрение поклати глава.
— Защо се занимавате със самоизтезание. Старецът не го одобрява. Обуйте се веднага.
— Нямам с какво — измърмори Николас, смутен от това внимание към опорно-двигателния му апарат.
Послушникът не се изненада, само измърмори нещо и изгледа двуметровия Фандорин. Скри се зад портата и след малко донесе едни плъстени боти тип „сбогом, младост“.
— Четиридесет и пети номер, нямаме по-големи.
И се върна към задълженията си. Сега Николас можеше да чака спокойно — той блаженстваше, наслаждаваше се на топлината. Дори се усмихна, когато белокосият избоботи на жена си:
— Като музейни калцуни, само дето нямат връзки.
Тя отново възкликна жално:
— Костя!
И той отново се смути.
— Ти не разбираш — започна тя полугласно. — Човек трябва да вярва, там е цялата работа. И ти също трябва да вярваш, инак няма да стане.
— Разбирам — отговори мъжът. — Самовнушение, психотерапия и така нататък. Зина, аз се старая, честно ти казвам.
Тя развълнувано го хвана за ръката.
— Усещаш ли колко особен е въздухът тук, каква звънлива е тишината! Това място е такова, такова… как беше, забравих думата…
— Магическо? — бързо подсказа мъжът й.
— Ох, не, не! Забравих!
Кой знае защо, това толкова елементарно нещо като забравената дума предизвика у жената истински пристъп на отчаяние и по лицето й рукнаха сълзи.
— Стига де, стига — уплаши се мъжът. — Какво толкова, и аз понякога забравям някоя дума.
— Но не като тази! Аз непрекъснато я повтарям… Означава хубаво място, където много са се молили.
— Отколешно — обърна се старчето, което стоеше преди двойката съпрузи. — Има си хас да не е отколешно. Тук някога е живял светият праведник Даниил. С едно докосване е лекувал всякакви болести било при хора, било при горски животни. И за своята святост е бил жив възнесен в небесната сфера. Местните жители дошли на тая поляна и що да видят — праведника го няма. Помислили си, че е отишъл да бере някакви билки или корени. Защото на масата му горяла свещ. Но после свещта изведнъж като избухне, цялата къща пламнала с небесен огън. Тия, които го видели, едва успели да избягат. Такова знамение. И оттогава тук са се случвали какви ли не чудеса. През последната война наказателна рота обкръжила партизански отряд. Кого убили, кого хванали жив. Довели пленниците на тази поляна да ги разстрелват. Изведнъж офицерът им, най-главният есесовец, като затрепери цял, като размаха ръце, сякаш видял нещо. И командва на германците си: „Кръгом, марширен оттук!“ И ротата си отишла, а партизаните останали живи. На мен един човек ми каза, че старецът Сисой е един от тия партизани.
— Какви си ги измисляте бе, човек? — обади се постна наглед девойка със същата като на дамата с късата памет черна забрадка. — Вие тоя старец виждали ли сте го поне? Той е на петдесетина години, не повече. Ако беше от ваши те партизани, щеше да е поне на осемдесет.
Старчето се усмихна снизходително.
— Е, мила моя, така като ви гледам, май нямате много вяра. — И премина на тайнствен шепот. — На осемдесет години да изглеждаш като на петдесет не е нищо. Вижте какво ще ви кажа: старецът Сисой е същият онзи Даниил праведник. По време на войната се направил на партизанин, за да не може светата поляна да се оскверни от смъртоубийство. А сега се е върнал тук в облика на отшелник, защото времената са такива, че без праведници сме загубени всички. Да не мислите, че тоя скит тук го е построил кметът?
— И ти искаш да вярвам в тия приказки от хиляда и една нощ? — тихо попита жена си белокосият.
— Моля? — изненада се тя. — Какви приказки?
Мъжът запримигва смутено.
— Зиночка, какво ти става? Приказките на Шехеразада, „Хиляда и една нощ“. Али баба, Аладин. Имаме я в библиотеката си, красива, със златни ръбчета. Не я ли помниш?
— Да — колебливо отговори жената. — Май си я спомням…
Опашката напредваше доста бързо. През портата минаха и постната девойка, и старчето с мистичния начин на мислене. Дойде ред и на двойката богаташи.
След като изслуша шепота на жената, инокът прелисти деловодителската си книга и каза:
— Днес в два. Елате в скита, ще ви настанят.
Собственикът на лимузината изразително почука с кокалчетата на пръстите си по здравата каса на вратата и попита: