— Абе я ми кажи, божи човече, защо сте се изолирали от нас, недостойните, със стени и ключалки?
Жената уплашено сграбчи напористия си съпруг за ръкава, но пазачът не се разсърди за дръзкия въпрос. Само че отговори малко мъгляво:
— Не ние, а вие сте се изолирали от нас. Следващият!
И попита Фандорин:
— Защо сте дошли при стареца? За помощ или за молитва?
— За помощ, много се нуждая от помощ.
— Тогава… — послушникът отново прелисти книгата. — Вдругиден, в шест и петнайсет сутринта.
— Но защо чак тогава? — възмути се Николас. — На тия защо им назначавате за днес? Или и при вас като другаде — по дрехите посрещат?
— Тук опашките са две, за помощ и за молитва. За молитва идват малцина, повечето са за спомоществование, затова там и опашката е по-дълга. — После погледна протритите панталони на поклонника, целите във фъндъци памук, и каза строго: — Само имайте предвид, че старецът на никого не помага ей така просто. И ми е наредил: „Никакви клошари.“ Той си знае, в светския живот е бил банкер.
Фандорин се учуди: значи, патронът не криел предишните си занимания и не се притеснява от това.
— Аз не се нуждая от пари. Просто искам да си поговоря с него. Ние сме стари познати, дори приятели. Кажете му, че го търси Николай Фандорин.
Пазачът се прозина и се прекръсти през устата.
— На стареца сега всички са му приятели, било познати, било непознати… Щом не сте за парично спомоществование, тогава ще ви запиша на опашката за молитва. Елате днес в два и трийсет. Следващият!
Скитът изглеждаше по следния начин: „пещера“, където пребиваваше самият старец, къща за братството, къща за гостите поклонници, разделена на две половини — мъжка и женска, и домакинска част със собствена миниелектроцентрала. Всички постройки бяха от гладко рендосани греди, с покриви от жизнерадостни зелени керемиди. В ограденото пространство нямаше нито черквица, нито параклис, само икона на Спасителя, и то на необичайно място: направо на един бор. Над иконата имаше двускатен навес за дъжд, а отстрани предпазни дъсчици, поради което цялата конструкция приличаше донякъде на къщичка за птици.
Загадката се изясни на трапезата, когато Фандорин заедно с другите поклонници хапваше постна чорба и каша (двете простички ястия се сториха на изгладнелия магистър необикновено вкусни). Съседите му на дългата дъсчена маса му съобщиха, че старецът не е монах и не е ръкоположен за свещеник. Не благославя идващите, защото няма такава власт, а просто се моли заедно с тях и това помагало на мнозина. Един жлъчен чичко, дошъл за молитва от Петербург, каза, че отначало църковните началници дори забранили на вярващите да ходят в гората при стареца и се умилостивили чак когато Сисой пожертвал един милион за фабриката за икони. Е, неколцина други поклонници заявиха, че тази информация е злостна клевета и измислица, в резултат на което в трапезарията избухна малък скандал, който обаче скоро стихна — все пак настроението на присъстващите беше тържествено и благочинно.
Да слуша как за партньора му, когото Ника познаваше в съвсем друга светлина, говорят с трепет в гласа и благоговение, беше чудно. Наистина ли човек може да се промени чак до такава степен? Вярно е, че той доста отдавна бе започнал да се интересува от божественото и да губи вкус към предприемачеството. През последната година от светския живот партньорът му живееше в почти пълна изолация, двамата с Николас бяха престанали изобщо да се срещат. Но дистанцията между набожен бизнесмен и горски отшелник е прекалено голяма. Той беше толкова витален, така обичаше да хапне и да пийне, а изведнъж — свят старец, при когото идват отдалеч за молитва и за помощ.
Е, на Николас една молитва нямаше да му навреди, но по-добре беше все пак да получи помощ. Някога, когато Сисой още не беше Сисой, той едва ли щеше да се моли, но със сигурност щеше да му помогне.
Точно в два и половина, ужасно развълнуван, Фандорин влезе в „пещерата“ — хубава спретната къщичка с бели перденца на прозорците.
Но се оказа, че е подранил. Одевешната двойка, която трябваше да дойде в два, още чакаше реда си — седеше в чакалнята, а през отворената врата на килията долиташе тихият, добре познат на Николас глас с лек кавказки акцент.
— … Как „защо“? — учудено попита гласът. — Сякаш не знаеш защо живееш на тоя свят? Колко си ми смешна!
Дамата държеше визоновото си палто върху коленете, нервно мачкаше дантелената си кърпичка с монограм. Кимна на Фандорин като на познат и прошепна:
— Забавихме се. Жената пред нас много време остана.