— Шшт — изшътка мъжът й, заслушан в разговора в килията.
Изразът на лицето му беше присмехулно изненадан, но по-скоро изненадан, отколкото присмехулен.
— Не знам, отче — потвърди унилият женски глас. — За какво съм се родила, за какво толкова години съм яла, спала, работила. Защо се омъжих, защо родих четири деца? На кого са изтрябвали, аз на кого съм изтрябвала? А защо съм дошла при вас да ви кажа. Една мисъл не ми дава мира. Като седемгодишна се разболях от туберкулоза. Все си мислех, че ще умра. Но случих на добри лекари и оцелях. А сега си мисля: защо ли оцелях? Ако тогава бях умряла, на всички щеше да им е по-добре и най-вече на мен. В мен няма никаква искра, никакъв талант. Никога не съм се радвала на живота, нито той на мен…
— Точно така — веднага се съгласи старецът. — Цял час разговарям с теб и виждам, че си инертна и глупава жена. Мрънкаш ли, мрънкаш, заради теб чак ме заболя зъбът под коронката. При положение, че все пак не си изживяла живота си напразно.
Поклонничката проточи вяло:
— Това го казвате от добрина, за да ме утешите.
— Не, раба Божия, не съм свикнал да движа въздуха за няма нищо, бекграундът ми не е такъв.
— Кое, кое?
— Биографията ми не е такава, че само да приказвам, разбра ли? Как ще си изживяла живота си напразно, щом си довела четири деца на този свят. Знаеш ли какво значи да имаш дете, неразумнице? Това е още един шанс да оправдаеш живота си. Печеливш билет от лотарията. Нищо че животът ти не е много розов, нищо че ти самата си празно същество, щом обаче си родила дете, всичко се променя. Разбра ли?
— Не, отче, не разбрах.
— Уф, че си глупава! — ядоса се Сисой. — На чист руски ти говоря: лотариен билет, разбра ли? Може Господ точно затова да те е спасил от туберкулозата, за да родиш дете — толкова необикновено, каквото не е имало никога преди. Може заради твоето дете целият Божи свят да стане по-добър! А ти имаш цели четири лотарийни билета и с всеки от тях можеш да спечелиш зелена карта, и то не за някаква си там Америка, а за рая!
— Заради децата ли? — усъмни се поклонничката. — Та най-големият ми син е в затвора, за трети път. Вторият, Сашка, не пожела да учи и сега е в казармата. Кръгъл глупак. Ами щерките близначки Оля и Ира? На тринайсет години са, а вече ходят нацапотени, шляят се из разни барчета. Не ща да ги видя.
Старецът се засмя:
— Нищо, че са нацапотени. То е, защото искат да намерят любовта. Какво лошо има? И че твоят Сашка е глупак, също няма значение. Може тепърва да поумнее, умът не е най-важното. И най-големия не го отписвай. Господ Бог прави много чудеса, на някой дори в затвора може да му просветлее. Виж какво, Наталия Волосюк, ще дойдеш при мен след десет години. Да ми разкажеш какво е станало с децата ти. И тогава вече ще си поговорим за смисъла на живота. Кеша, запиши я за 15 ноември 2011 година.
Чу се бързо щракане на клавиши и не повярвал на ушите си, Фандорин надникна през открехнатата врата. Компютър ли?
Точно така: в ъгъла на килията младеж с черно расо чаткаше по клавиатурата. Старецът и събеседничката му седяха до бюрото и помежду им с червена лампичка светеше диктофон. Ника дори не се загледа в жената, интересуваше го старецът. Съдружникът му си беше пуснал гъста полупрошарена брада, вместо италиански костюм беше облечен с черна роба, но метаморфозата май се изчерпваше с това. Обилната плът на някогашния чревоугодник изобщо не беше измършавяла — все същите 125 килограма, пък и живите черни очи блестяха все така.
— Я, Николай Александрович! — възкликна старецът не с почуда, а с радост. — Браво! Аз се молих за вас, безбожника, но не съм се и надявал да дойдете.
— Значи да мина след десет години отче, така ли? — попита поклонничката и стана.
После се наведе, целуна отшелника по месестата ръка и излезе.
— Инокентий, знаеш ли кой е този? — обърна се старецът към своя помощник. — Това е човекът, който веднъж ми даде един правилен съвет, след което аз направих първата крачка в правилната посока. Пътят от десет хиляди ли започва с една крачка — така казват в Китай. Знаеш ли какво е „ли“?
— Знам, отче — с благ глас отговори очилатият Инокентий. — Мярка за дължина, равна на четири километра.
— Тоест четиридесет хиляди километра, дължината на екватора, следователно какво? Точно така, безкрайността — назидателно каза Сисой. Та такъв безценен съвет ми даде моят приятел Николай Александрович Фандорин.
Монахът хвърли към Ника благоговеен поглед и се поклони ниско.
Моментът беше идеален за започване на деловия разговор, но изведнъж през вратата надникна белокосият скептик:
— Един момент! Защо този милиционер ме прережда?