— Няма да ви убивам — продължи Жана. — Живейте си живота. Но така или иначе, ще трябва да си платите дълга. Съгласна съм да взема което и да е от очарователните ви близначета. Вие кое обичате повече — Ерастик или Ангелиночка? Аз не съм звяр, и едното ми стига. Изберете си сам.
Николас се загърчи и захърка, копнеещ само за едно — по-скоро да се събуди. Чак сега му стана ясно, че всички безумни събития от последните дни са кошмарен сън и че виновен за всичко е смахнатият посетител, който се нарече съдия. Той бе подхванал разговор за заложниците и за чудовищния избор между собствените деца. И ето на, засънува го.
Но това беше самозалъгване, разбира се, защитна реакция на разклатена психика. В следващата секунда Ника вече не мислеше за събуждане — с него се беше случило нещо странно, напълно необяснимо.
Той изведнъж видя всичко, което става, отвън, отстрани. Шосето, препускащата по него кола, в колата — един човек, когото са стиснали за гърлото. Беше мъчително да наблюдава тази сцена. Но после той видя същата тази кола отгоре — отначало в естествена големина, после, колкото повече точката на наблюдение се издигаше по-нагоре и по-нагоре, колата ставаше все по-малка, превърна се в бръмбар, в буболечка, в миниатюрна точка. Светът не беше единен — те бяха два: голям и малък. В малкия ставаше нещастие, а големият запазваше своето величие и равновесие. И му се мярна необяснимата мисъл: мога всичко да обърна. По силите ми е да възстановя хармонията в малкия свят, но тогава няма да го има големия. Незнайно защо тази налудничава хипотеза, че големия свят няма да го има, се стори на Фандорин напълно непоносима.
— Не — изхриптя Николас.
— Не ли? — учуди се Жана, но веднага си го обясни. — А, имате проблеми е въображението. О! Колко навреме. Ей сега ще ви демонстрирам.
Неразбран, какво има предвид, Николас проследи погледа й.
Откакто бе започнало това кошмарно пътуване, колата за първи път беше спряла — тъкмо бяха стигнали до един железопътен прелез. Пред тях с тътен прелиташе влак. Пред бариерата нямаше други автомобили, спряло беше само едно русо селско момче, което държеше за кормилото прекалено голям за него велосипед. То с любопитство зяпаше луксозната кола, взираше се в тъмните стъкла, за да се позабавлява, направи физиономия на собственото си отражение и се засмя. До ухото на Николас железният Макс изхъмка — дрипльото го беше развеселил.
После се чу сигналът, бариерата се вдигна и момчето, въртейки мършавия си задник, подкара напред. На гърба му подскачаше раница с пъстри етикети.
— Гледайте внимателно — каза Жана и потегли.
Нататък всичко стана за един безкраен, спрял във времето миг.
Като видя, че бронята на засилващия се джип се цели право в задното колело на велосипеда, Николас извика и се дръпна напред. Макс също изохка, но не го пусна, само дето, сигурно без да иска, леко охлаби хватката си. Този луфт от два-три сантиметра беше достатъчен, за да може Фандорин с отчаян напън да стигне до волана.
Носът на колата кривна наляво, съвсем леко закачи велосипедната гума. Но малкият ездач изхвърча в канавката.
Тогава телохранителят окончателно пусна Николас, двамата се обърнаха и видяха, че момчето седи на земята до падналия велосипед, размахва след джипа юмрук и гневно разтваря уста. Слава Богу, беше живо!
Чипоносия също се обърна, а после отново невъзмутимо зае предишната си поза. Макс само леко врътна брадичка и миглите му трепнаха, а когато отново хвана пленника си за шията, го държеше по-свободно от преди.
— Точно същото ще направя с вашия шишко Ераст — поясни Жана. — Само че няма да има кой да отклони волана. Добре ли ви го демонстрирах? Не? Тогава ще го изпълня на бис. В тая глуха провинция мога да изпогазя цялото население и никой няма да си мръдне пръста.
Напред, придържайки се по-близо до дясната страна на пътя, караше цяло ято малки велосипедисти. Сигурно наблизо имаше училище.
— Дръж го здраво — нареди Жана и се засили.
Макс преглътна, но изпълни заповедта.
И пред Николас изникна същото видение, само че в обратна последователност. Отначало видя отгоре мръсния бинт на шосето, по което чевръсто пълзеше една тлъста, лъскава муха. Зумът увеличи и мухата се превърна в автомобил. Той започна да се вижда отвътре: четиримата души, изкривеното лице на самия Ника. А после светът се сви до размерите на тялото му и стана ясно, че малкият свят с малобройното му население — Алтън, Геля, Ераст — много по-важен от големия. Без големия свят можеше да се живее, без малкия — не.
И Фандорин бързо каза:
— Да. Да.
— А така — усмихна се Жана. — Безсмислено е да ми дрънкате за принципи. Човек, който не е готов да жертва всичко в името на принципите си, няма право да казва „не“.