Тя изпълни своята част от сделката — част от секундата преди да блъсне последния от малките велосипедисти, леко завъртя волана.
Кратък миг на облекчение в редицата от връхлитащи се един друг кошмари — това е истинското щастие, изведнъж разбра Николас. И през следващите няколко секунди беше истински щастлив — доколкото човек изобщо може да бъде щастлив.
Глава четиринайсета
Неуспешна предпазливост
— Имате късмет, че бързам! — извика колежкият съветник, явно изгубил търпение. — У нас в Новгород с грубияните се постъпва просто. Сега ще извикам полицаите, ще ви замъкнат в участъка и ще ви ударят петдесет тояги. Хич няма да ги спре, че сте с редингот.
— Заплашвате ме с бой, така ли? — недоверчиво попита Фондорин. — Е, това е вече прекалено.
Чуха се два звука: единият кратък и хрущящ, другият по-провлачен, сякаш нещо тежко падна и се търколи.
Капакът на проклетия сандък се отвори и две силни ръце извадиха Митя от капана.
— Дмитрий, добре ли си? — с тревога попита Данила и набързо опипа освободения пленник.
Той измуча утвърдително, още не извадил от устата си кърпата. А когато я извади, посочи неподвижно проснатото тяло:
— Убихте ли го?
Фондорин с укор разпери ръце:
— Нали знаеш, че съм убеден противник на преднамереното убийство. Не, отново приложих английската наука, но не на боя с тояги, а с юмруци. Тя се нарича „боксинг“ и е много по-хуманна от приетото у нас фехтуване с прободни оръжия.
С тия думи той преобърна лежащия чиновник и кратко, мощно го ритна в слабините. Митя чак изпищя и приклекна — брат му Ендимион веднъж го беше ритнал така между бедрата, и то не с всичка сила, а леко и с коляно. Как заболя само — ужас.
— Защо го направихте?
— За негово добро — Данила прегърна Митя за раменете и го поведе обратно към хотела. — Виж, Митя, на света има разни изверги, в които се разпалва похот към малки деца. След като изчезна синът ми, имам особено отношение към тях, макар да разбирам, че от медицинска гледна точка те изобщо не са изверги, ами болни хора. С един кратък удар извърших хуманна хирургична операция, помогнах на този господин да се отърве от плътските щения и да се върне в редиците на цивилизованото общество. При това операцията мина без никаква болка, защото, както можа да видиш, твоят тиранин беше в безсъзнание.
В коридора допълни още:
— Приятелю, не се разстройвай заради това безобразно произшествие. На света има много тъмни неща, но има и доста светли. И още нещо. Хайде да не разказваме за този малък случай на Павлина Аникитишна, нейното сърце е прекалено чувствително. Разбрахме ли се?
— Разбрахме се.
— Но ти цял трепериш. Толкова ли ти е студено? Нали си с шапка и кожухче.
Митя трепереше не от студ, а от преживяния страх, но как би могъл да обясни това на човек, който дори вече побелял, май така и не е разбрал значението на тая дума? Колко ли е хубаво да си живееш и от нищо да не те е страх! Ама съвсем от нищичко. Дали това се научава или е дар от природата?
— На години си лъвче, но по ум и сърце си истински лъв — каза Данила. — Ако не беше блъскал и мучал, щях да повярвам на този хитър безумец и щях да го оставя да си замине.
Аз да съм храбър? Аз да съм лъв? Митя спря да трепери и се замисли колко голяма е разликата между това, което си в действителност, и това, което виждат в теб другите. Ето, стръвникът Сизов го беше нарекъл кутре. Защо? Какво е съзряла болната му фантазия в едно седемгодишно момче? Колко ли е интересно да надникнеш в някой мозък, помрачен от заболяване!
— Разреши ми да те попитам — прекъсна мислите му Фондорин. — Защо разговаряш толкова странно с госпожа Хавронска? Сигурно си има някаква особена причина?
Митя се поколеба дали да му каже цялата истина — за коварния италианец, за отровата, за живота в Едем и изгонването от него?
— Съмняваш ли се? Тогава по-добре не ми казвай, виждам, че имаш някаква тайна. Няма нужда да ми я разкриваш само защото си ми признателен. Данила Фондорин е любознателен, но не е любопитен. Я по-добре да решим как да опазим от хищните зверове дамата, която ни се е доверила. Веднъж ти вече я спаси — допълни той, великодушно отстъпвайки собствената си заслуга на Митя, — затова нека докараме работата докрай. Павлина Аникитишна няма да я оставят на мира, в това можеш да си сигурен. Пътят до Москва е още дълъг, пълен с пустинни местности. Не го казах пред графинята, но едва ли случайните спътници ще я запазят от преследвачите.