Фондорин сякаш не беше на себе си. Да спеше — не спеше, но не продумваше и отговаряше дори на най-съблазнителните въпроси — като например дали на Луната има фауна или какъв е химичният състав на етера — само с хъмкане.
А когато Митя окончателно се отказа да заговаря спътника си на научна тема и започна да клюма, Данила изведнъж поде:
— Това е в кръвта им — разпалено каза той, сякаш продължавайки някакъв дълъг и разгорещен спор. — Дори при най-добрите! И те не са виновни за това, както не е виновно за жестокостта си някое коте, което се забавлява с мишката, която е хванало! Както невинна е розата, излъчваща омаен мирис! Та и те примамват, следвайки гласа на инстинкта си, пораждат химери и неосъществими мечти!
— Кои „те“? — поинтересува се Митя, изчакал паузата.
— Жените, кои… Ах, приятелю, то дори не опира до тях, а до самия теб. Все очакваш тая напаст да те остави, надяваш се, че с белите коси ще дойде и блаженото успокоение и яснотата на разума. Уви, годините минават, но нищо не се променя. „Ще ви чакам“ каза тя с онзи особен тон, с който могат да говорят само прекрасните жени. Можеш да не ме убеждаваш, знам си, че не е имала предвид нищо такова, което бих искал да си въобразя. Любезност и нищо повече! Коя е тя и кой съм аз? Достатъчно е да се погледна в огледалото! О, как завиждам на господин Сизов, че сега лежи в леглото си и се ядосва на метаморфозата, която го е споходила. Той трябва да ми е благодарен, че завинаги съм го отървал от проклетото бреме на чувствеността!
Митя слушаше оплакването на по-големия си приятел много внимателно, но смисълът на думите, които уж разбираше, му се изплъзваше. Последната забележка обаче беше интересна.
— Отървали сте го от неговата чувственост, като сте го ударили в слабините? Нима центърът, отговарящ за чувствата, се намира точно там? — живо попита Митридат и внимателно се попипа по мястото.
— Когато човек разговаря с теб, забравя, че си още дете, па макар и доста начетено.
Извърна се и повече не пожела да споделя мислите си.
Много му здраве. Митя вдигна яката си, доближи се до печката и спа чак до Крестци, където смениха конете на графинята с пощенски. Те може и да не бяха толкова добри, но пък бяха отпочинали.
Хапнаха малко варени картофи, полети с дървено масло, и продължиха пътя си.
Сега заспа Данила, а Митя се загледа през прозореца в белия зимен свят, тук-там с черните петна на разхвърляните селца, и се замисли за страната Русия.
Какво е това Русия?
Тоест, може разбира се да отговори просто, без да задълбава: петнайсет милиона квадратни версти низини и планини, където живеят трийсет милиона души, а сега, след присъединяването на Полша — трийсет и пет. Че е така, така е, но кое е общото между този огромен брой хора? Защо всички те заедно се наричат „Русия“?
Защото говорят на един език ли? Не.
Имат една вяра? Също не.
Или са помислили, помислили и са се разбрали: хайде да живеем заедно? Пак не.
Може да имат общ спомен за това какво е било в миналото? Нищо подобно. До вчера днешните съграждани са се сражавали помежду си и всеки си спомня за тези предишни сблъсъци по свой начин. За руснаците са лоши татарите и поляците, а за тях пък сигурно е обратно.
Тогава кое свързва всички ни?
Първият отговор, който му хрумна, беше следният: Русия е волята, наричана държавна власт, и всичко се крепи върху нея.
И тогава го достраша, защото Митридат беше виждал властта отблизо и знаеше какво представлява тя: една дебела баба, която обича Платон Зуров, страхува се от якобинците и вярва във вълшебните отвари на адмирал Козопуло. И тая баба сигурно скоро ще я отровят.
Но след като умре Екатерина, Русия няма да изчезне. Значи Русия не е властта, а нещо друго.
Той замижа, за да си представи непредставимо широките простори с мъничкото петънце на столицата в най-западния й край, и изведнъж видя, че това петънце излъчва ярко, пулсиращо сияние. Значи това е Русия! Тя е сгъстена енергия, която привлича към себе си племена и земи, и то тъй силно, че привличането се усеща на хиляди версти и от година на година все повече се засилва. Докато я има тази светлина, докато тази тайнствена сила засмуква, ще я има и Русия. И тая сила не са топовете, не са войниците, нито чиновниците, а именно сиянието, подобно на сънувания от Данила чуден град. Започне ли сиянието да помръква, а силата да намалява, от Русия ще започнат да се отронват парчета. А когато пламъкът угасне окончателно, Русия ще престане да съществува, както някога е престанал да съществува древният Рим. Или може би на нейно място ще се зароди някоя нова сила, както е станало в същия Рим, а дали тази сила ще се нарича Русия или другояче — един Господ знае.