Бързото препускане и съненото дишане на Данила му помагаше да мисли волно, с размах.
Да можеха все да препускат.
Така, със спиране само за смяна на конете, прелетяха за една нощ и един ден триста версти. По станциите Фондорин плащаше щедро (явно при своя новгородски познат се бе сдобил е доста пари) и пътниците изобщо не се бавеха.
Пренощуваха в Твер. Не в хан и не в пощенската странноприемница, а в една обикновена къща, за да не правят впечатление. На сутринта още преди съмнало потеглиха. Ако продължаваха със същия устрем, привечер можеше да стигнат и до Москва.
Как не.
Малко повече от час след като напуснаха Твер, когато минаваха през някакво голямо село, падна подковата на средния кон. Кочияшът го поведе към ковачницата, а пътешествениците трябваше да слязат да се поразтъпчат.
Селото се казваше Городня и в него ставаше нещо необяснимо.
Отвред долитаха женски вопли, войници с триъгълни шапки, бели гамаши и дълги плитки измъкваха от къщите млади момчета. Който се дърпаше, го биеха с тояга.
— Какво е това чуждоземно нашествие? — намръщи се Данила. — Та тия мундири са пруски!
Но не приличаше на нахлуване на германска армия, защото войниците употребяваха изразителни думи, каквито поданиците на пруския крал нямаше как да знаят. Те събираха пленниците на площада с църквата.
Натам поеха Митя и Фондорин. На площада лениво биеше барабан, имаше каруци, а на един сгъваем стол прегърбен седеше някакъв офицер с наметната на раменете полушубка, който отегчено драскаше с бастунчето си по снега. Лицето на началника беше посърнало, явно го мъчеше махмурлук. Данила се приближи и попита:
— Господин поручик, може ли да попитам какво става тук? С каква цел вашите войници прибират и връзват с въжета тези младежи? Може би всички те са престъпници?
Офицерът погледна питащия, видя, че си има работа с благороден човек, и стана.
— Нищо особено, господине. Набираме войска, а те се крият и не желаят да служат на отечеството. Изобщо — безмозъчни скотове. Не разбират, че като войници хем ще са по-сити, хем ще им е по-интересно.
Благодариха за разяснението и се отдалечиха. Тежко им беше да слушат сърцераздирателните викове на клетите майки, на които отнемат синовете, и да гледат сълзите на девойките, разделяни с годениците си.
— Какво мислиш за това, приятелю? — попита Данила.
Митя разпалено започна да излага мислите си по повод армията от свободни хора — същите, които наскоро се опита да внуши на нейно величество и които бяха довели до неочакваните и тъжни последици. Фондорин слушаше и кимаше.
— Колко си прав, добри ми Дмитрий. Странно е как нашите властници не разбират елементарната истина, че отбраната на отечеството е най-важното и благородно занимание. Как могат да го възлагат на недозрели младоци, които на всичко отгоре, ако съдим по реакцията им, не изпитват никаква склонност към това занимание? Аз на тяхно място изобщо нямаше да поверя на тъй неблагонадеждни граждани смъртоносно оръжие, защото, да пази Разум, те могат да наранят себе си или някой от околните. Оръжие трябва да носи само онзи, за когото този жребий е желан.
— Да, но само волонтьорите сигурно няма да стигнат? — усъмни се Митя. — Откъде да се вземат толкова, че да се брани цялата империя? Нашите зложелатели са доста. Тъкмо бихме турците, поляците и шведите, а ей го че се задават французите.
— Ще стигнат, напълно ще стигнат. Знаеш ли, Дмитрий, природата така го е направила, че всяка година на тоя свят се раждат известен брой храбри и немирни момчета, които създават в мирния живот само безпокойства. Когато пораснат, те започват да вършат пакости, да буйстват, да бият жените си, някои дори стават крадци и разбойници. Точно от такива хора, които не обичат спокойния живот, трябва да се набира войската. Ако плащаш на подобни воини за опасната служба щедро — с пари, с уважение, с красиви дрехи, ще имаш най-добрата армия в света. Няма и да ти трябва много голяма войска, защото един твой може да победи десет ей такива пишман войници.
Данила посочи разреваните наборници и се намръщи жалостиво. В този момент се приближи началникът и интересният разговор трябваше да прекъсне.
— Господине — смутено се обърна офицерът към Фандорин, — във вашата карета дали не се намира сандъче с нещо за пийване? Измръзнах на тоя студ. Колко му е да простина.
— Ами да, има — любезно отвърна Данила. — Дори не е в сандъче, а е с мен. Ром за медицински цели, пръв лек срещу простуда.
И извади от джоба си плоско медно шише.
— О, да! — засия поручикът. — По-добра от рома е само хвойновата ракия! Може ли?