Посегна с лапата си към шишето, но Фондорин му сипа само малко в капачката — колкото за една глътка.
— Не ви препоръчвам повече. Нали сте на служба.
Офицерът гаврътна капачката и я подаде за още.
— Поручик, я ми кажете, защо сте с такава странна униформа? Мислех, че буклите, пудрата, гамашите тесният кафтан отдавна са отменени в руската армия?
— В руската със сигурност са отменени, но в нашата, гатчинската, всичко е по устава на великия крал Фридрих. Едно копче някъде да ти се разкопчае, двайсет тояги. Дори за офицерите. Ако не си достатъчно напудрен — шамар. А наръси ли се яката ти с пудра — още по-лошо, арест. Негово височество господин Наследника е много строг в това отношение.
— А, така ли, вие сте от Гатчина… — рече Фондорин и многозначително погледна Митя.
— Тъй вярно. Наредено ни е да наберем нов батальон от Новгородското и Тверското наместничество. О, ние сега сме много, цяла армия! — офицерът все пак получи допълнително, изпи го и отново протегна ръка. — Ако нещо стане в Петербург… Нали разбирате? — намигна той. — За три часа с форсиран марш ще бъдем пред Зимния.
— За три часа ли? С тия тесни панталони и леки чепици? Едва ли — отсече Данила и си прибра капачката. — Всичко хубаво, господине.
— Чувал съм за гатчинските нововъведения — заобяснява на Митя. — Там Наследника си има собствено малко немско княжество. Къщите на селяните са много хубави, каменни, строени в редица. Жителите са облечени чисто, по европейски. Домакините в кухните си имат еднакви тенджери и тигани, негово височество сам определя какви точно. За нарушение следва бой. Поданиците трябва по нищо да не се различават един от друг — така си го мечтае Наследника.
— Чиста истина — потвърди поручикът. Той май изобщо не се докачи от Фондорин и вероятно се надяваше да получи още една порция лекарство против простуда. — Одеве стоя на вахтпарада. Всичко в ротата е изрядно: ботушите — връх до връх, мустаците на войниците стърчат еднакво, опулили са се също по един и същи начин. Но гледам, че Негово височество се мръщи, нещо е недоволен. Клекна, ей така завъртя глава. „Какво е това?“ — пита. И показва отпред, където изпънатите панталони се издуват. Аз му рапортувам: „Това са срамните места на ротата, ваше императорско височество!“ А той ми вика: „Виждам, че са срамните, дръвнико! Защо на едните са им надясно, а на другите — наляво? На всички да са им надясно!“ Така е при нас, в Гатчина. Хм. Бихте ли ми сипали още малко ром, ако обичате?
Данила му даде цялото шишенце и поклати глава.
— Хайде, Дмитрий. Пази, Разум, клетата Русия. Какво ли ни чака с такъв император?
Митя помисли малко и попита:
— Дали не е по-добре Внука на Нейно величество да стане следващ император? Аз съм го виждал. Той прави впечатление на умен и добър младеж.
— Възможно е. Е, и Наследника някога беше добро и разумно дете. Уви, драги ми приятелю, животът близо до престола е пагубен за ума и за сърцето…
Двамата се намираха в средата на площада, когато един от конвоиращите вдигна длан над очите си и подсвирна:
— Я, как препуска. Само да не си строши врата.
Откъм Москва в шлейф от снежен прах препускаше конник.
— Сигурно е куриер, с дворцов кон — лениво каза капралът и издуха малко дим от лулата си. — Ако конят беше негов, нямаше така да го пресилва.
Фондорин хвана Митя за ръката.
— Да се върнем при каретата. Предполагам, че операцията по смяна на подковата е приключила и можем да продължим пътя си.
Конникът тежко прелетя край тях, Митя успя да види само развятото черно наметало и задника на врания жребец. Дворцовият служител явно имаше спешна работа. Но пред каретата той изведнъж спря коня и гракна:
— Ето къде била гълъбицата!
Гласът му беше пресипнал от студа, но до болка познат. Пикин! Беше ги настигнал!
— Ако не греша, този господин е дошъл за нас — спокойно рече Данила и леко ускори крачка.
Митя нищо не каза, защото ужасно го достраша.
Кошмарният капитан-поручик скочи от коня и почука на вратата:
— Ваше сиятелство! — извика той. — Излишно е да бягате от Пикин! Как съм могъл да ви подмина, та нали по един и същ път сме се движили! На заставата в Твер ми казват: мина карета, в Завидов ми казват: не е минавала. Чудна работа. Я чакай да се върна, рекох си. Павлина Аникитишна, защо мълчите? Ехо!
Той отвори вратата и точно в този миг се приближи Данила. Митя благоразумно изостана.
Стана тя каквато стана!
Фондорин докосна преображенеца по рамото:
— Кой сте вие, господине, и какво търсите в моята карета?
— Във вашата ли?
Пикин озадачено се вторачи в непознатия: