Преди никой изпит магистърът по история не бе треперил така, както пред този. Кандидатски изпит за ада, и толкова!
Пръстите му така здраво стискаха кормилото, че кокалчетата им побеляха. Фандорин караше колата по абсолютно нехарактерен за него начин — на подскоци и зигзаг, изпреварвайки ту отляво, ту отдясно, а след завоя от Кутузовски към Рубльовка, когато потокът пооредя, вдигна над сто. Какво беше това: нетърпение на пациент преди мъчителна, но неизбежна операция, или подсъзнателен стремеж да катастрофира, и то желателно с летален изход? Като се сети до какви последици ще доведе подобен обрат на събитията, Николас рязко намали скоростта, но за кратко — след малко фолксвагенът голф отново препусна с всички сили.
Колата беше хубава, макар и не нова. Жана каза, че не много богат, но уважаващ себе си аристократ, който е принуден да си вади хляба като учител, трябва да кара точно такава. Дрехите, които купиха на Николас от магазин „Патрик Хелман“, бяха две консервативни сака от туид, няколко ризи за по двеста долара и пастелни вратовръзки. Продавачките се усмихваха с умиление, докато наблюдаваха как стилната дама, облечена в кожи, екипира върлинестия си съпруг, а той стои като дърво и за нищо не го е грижа. Ах, тези мъже!
Фандорин надникна в схемата, излезе от града, после зави още веднъж по шосето за Звенигород. Сега вече не оставаше много.
Ето го разклона към чисто новия асфалтиран път, обсаден от млади липи. Пътепоказателят със засукано изписано „Имение Утешителное“ (новоруски кич в цялата му хубост) беше над знака „Влизането забранено“.
Имението се виждаше отдалеч: псевдокласическа къща с колони, кули и стопански постройки, наоколо — висок дувар.
Като наближи, Николас забеляза, че по дувара на всеки десет метра има монтирани видеокамери, пък и портата не беше каква да е, а бронирана, непревземаема дори с танк. На „Неуловимите отмъстители“ нямаше да им е лесно да се доберат до този „гад и измамник“. Внедреният агент зажумя и тръсна глава. Трябваше да се овладее и да се успокои. Не дай Боже работодателката му да долови в гласа или в мимиката му умилкване — тогава край, провал.
— Свалете стъклото — каза механичен глас от високоговорителя.
Той го свали и разтегна устни в равнодушна усмивка.
— Влизайте, господин Фандорин. Паркингът за гости е вдясно от лехата.
Вратата се отвори безшумно. Той влезе. Къщата обаче не била новопостроена, както му се стори отдалеч. Беше истински руски класицизъм. Ако човек се вгледа, щеше да види, че през по-късните преустройства и обновявания на фасадата и колоните прозира осемнайсети век. Жалко само, че сегашните руски новобогаташи още не са се научили да възприемат красотата на старите неща — всичко беше прекалено прясно боядисано и зализано. Няма значение, ще се научат. Богатството, както и бронзът, се нуждаят от време, за да се покрият с благородна патина.
Николас нарочно накара камериерката (смехотворно кинематографична — с престилчица и дори с дантелена диадемка) да поизчака, докато той със скептична физиономия огледа тавана във вестибюла: облаци, тлъстички амурчета, Аполон с колесница — глупости, безкрила имитация на рококо. Поклати неопределено глава, в смисъл, не съм решил още дали да работя в дом, чиито собственици са толкова непретенциозни към интериора.
Влезе в гостната наглед снизходителен и леко нащрек: художникът Маковский, картината „Посещение на бедните“. Докато същевременно диктуваше на сърцето си ритъма: не туп-туп-туп-туп, ами туп… туп… туп… Сърцето му се мъчеше с всички сили, но не успяваше особено.
Само че всичко беше напразно — и престорената достолепност, и насилието над адреналиновия баланс. Домакинята се интересуваше само от едно: вярно ли е, че Николас е истински баронет.
Мадам Куценко обаче се оказа млада и неимоверно хубава. Цялото й лице беше идеално: кожата, извивките на устните, изящното носле, формата на очите. Николас се опита мислено поне за нещо да се хване, но не успя — Инга Сергеевна беше самото съвършенство. Да беше поне малко кривогледа или с леко щръкнали уши или устата й да беше по-широчка, с две думи — да имаше поне някакъв дефект, и щеше да е неотразима, помисли си Фандорин. А така прилича досущ на куклата Барби, на прясно замразена ягода.