— Мирочка, да не спиш? — извика домакинята и се насочи към будоара със спусната завеса.
— Не, Инга Сергеевна — отекна звънлив чист гласец някъде отгоре, сякаш от небето. — Тук съм.
Николас се обърна, вдигна глава и видя над парапета истински ангел: слабичко лице, обрамчено от много светла, почти бяла коса, широко отворени сини очи, крехки разголени рамена с презрамки на сутиен или комбинезон.
— Седиш там? И защо не си облечена?
— Свалих си роклята да не я изцапам. Тук е ужасно прашно. Никой не чисти и реших да мина с парцала — отговори скритата зад парапета нимфа, която разглеждаше Николас. — А седнах, защото не съм облечена. Неудобно ми е. Вие не сте сама…
Николас се сепна и се извърна смутен.
— Сега ще се кача да ти донеса роклята и обувките. Сър Николас няма да гледа. Между другото, запознай се. Това е твоят гувернант, той ще ръководи възпитанието ти и ще те подготвя за бала.
— Здравейте — изгука ангелският глас.
Без да се обръща, Фандорин леко се поклони, което беше доста глупаво. Определено нямаше да е лошо самата мадам Куценко да има гувернант. Толкова ли не можеше да изчака със запознаването, докато момичето се облече и слезе долу?
Но ето че Мира слезе от небесата на земята и стана ясно, че не е никаква девойка, а момиченце, още съвсем дете. Изглеждаше на около тринайсет, и то без да се има предвид днешната акселерация. Темето й стигаше някъде до лакътя на магистъра, телцето й беше слабичко, без никакви белези на женска заобленост. Във всеки случай сутиенът, който прозираше през тънката батистената рокля, изобщо не й трябваше.
— Ще ви оставя насаме, за да можете хубавичко да се опознаете. Не се дръж като диваче — госпожа Куценко нежно погали момичето по къдравата коса. — Обещаваш ли ми?
— Добре, Инга Сергеевна.
— Колко пъти да ти казвам, наричай ме просто Инга. Сър Николас, ще кажа на Клава след десетина минути да дойде и да ви помогне да се настаните.
Когато вратата се затвори след стопанката, Мира направи две крачки назад — не от стеснителност, а за да може по-добре да вижда двуметровия си учител.
— Ама вас к’во, верно ли ви наричат сър Николас? — недоверчиво попита тя, не можа да се удържи и прихна.
— Наричайте ме Николай Александрович. И хайде да се разберем отсега: аз ще поправям грешките в говора ви, а вие няма да ми се сърдите. Става ли?
Николас изчака тя да кимне и продължи:
— Първо. Думата „какво“ се произнася нередуцирано, тоест напълно: какво. Второ. Вместо просторечното „верно ли“ в случая по-изискано би било да употребите израза „наистина ли“. И трето. При разговор с човек, когото познавате отскоро, какъвто съм за вас, само кимане в знак на съгласие не е достатъчно. Трябва непременно да кажете „да“ или „добре“. Разбрахте ли ме?
— Да. Само не ми говорете на „вие“, може ли? Абе не се усещам като „вие“.
Мира погледна някъде надолу и Николас си помисли, че е от стеснение. Но не, тя крадешком се радваше на часовника си. Като долови погледа на учителя си, прошепна:
— Френски е, с истински диаманти. Казва се „Картие“. Татко ми го купи. Колко пари струва само — ужас! Красив е, нали? Ох — сепна се тя, — исках да кажа: наистина ли е красив?
Фандорин въздъхна. О, велик и могъщ език, с теб и дяволът не може да се оправи.
А момичето, уви, му хареса. Как би могла да не му хареса, беше толкова приятна, хубава и изобщо не беше покварена, а искрена и простодушна. И така мило набляга на „о“. Сигурно това е имала предвид госпожа Куценко, като каза че е с „ужасно произношение“. Вероятно Мира е живяла с майка си не в Москва, а някъде в провинцията.
За да не се покаже още от самото начало като педант и заядливец, Николас реши да не се хваща за нейните „абе“ и „ужас“. Приближи се до бюрото и се наведе над компютъра.
— На морски шах ли играеш? Харесва ли ти?
— Абе не много — призна Мира и подсмръкна. — Ама на нищо друго не мога. Преди нямах компютер.
— По-добре е да казваш не меко „компютер“, а твърдо „компютЪр“. И какви игри би искала да научиш?
— Ама вие знаете ли ги? Наистина ли? — Мира го хвана за ръкава. — Веднъж гледах по телевизора как едни хлапета играят с компютЪра на приключения! Няк’во подземие със съкровища, скелети, а като не уцелиш, те фрасват! Вие можете ли я?
Той кимна, загледан в ясните й, изпълнени е радостно очакване очи, и си помисли: много е инфантилна за възрастта си, но това я прави още по-очарователна.
— Аха, и вие ми кимнахте — засмя се Мира. — Без да ми кажете „да“! Ще ме научите ли да играя на приключения?