Ника се усмихна и й обеща:
— Ще те науча. Не само да играеш. Ако поискаш, двамата с теб сами ще започнем да измисляме нови игри. Това е още по-интересно.
Момичето изписука от възторг, подскочи и с точността на дресиран делфин целуна Фандорин точно в средата на бузата.
Контактът с ученичката явно беше осъществен.
От „детската“, както Ника беше нарекъл наум стаята на Мира, заведоха гувернанта при управителя на имението, приятния мустакат Павел Лукиянович, който говореше с белоруски акцент и имаше маниери на бивш военен. Той даде на новия обитател на Утешителное ключовете от „партъменту“ (апартамента) и магнитна карта, за да си отваря портала. Предупреди го, че на „теръториата на обектъ“ важат специални правила за сигурност, защото „Мърат Виленовитш е голям тшовек, а на големия тшовек и проблемите му са големи“. Павел Лукиянович придружи тия думи със странно намигане, без да се усмихва, което явно означаваше: шегувам се, но не съвсем.
Воден до апартамента си от камериерката, Фандорин видя през прозореца как стопанинът излиза през портала: отпред — джипът на охраната, отзад още един, а в лимузината до шофьора седеше някакъв човек планина, висок колкото Николас, но двойно по-широк. Толкова лейбгвардейци за едно светило на хирургията дали не са множко, помисли си Ника, и като кимна към великана, попита:
— Това личният бодигард ли е?
— Не, това е секретарят на Мират Виленович, Игорьок — отговори камериерката, мила жена на средна възраст, която се казваше Клава. — Завършил е висшето си в Америка.
Сигурно с футболна стипендия, предположи Николас.
„Партъменту“ беше двустайно жилище, не много голямо, но напълно комфортно. Е, гледката не беше кой знае каква — към стопанските постройки.
Докато окачаше дрехите му в гардероба, Клава попита:
— Николай Александрович, ако може да сте по-внимателен с Мирочка, не бъдете много строг. Тя е толкова добро и деликатно дете. Още не е свикнала тук. На нас от обслужващия персонал знаете ли колко ни е мъчно за нея.
— Защо ще ви е мъчно? — изненада се Фандорин. — Дай Боже на всяко момиче да живее в такива условия.
Камериерката за малко да изпусне ризата му.
— На всяко ли? Как можахте да го кажете! Та за Мирочка плака цяла Русия!
По лицето на гувернанта се изписа пълно недоумение и Клава се плесна по челото:
— Ах да, нали сте англичанин. Просто много чисто говорите руски и бях забравила. Сигурно не гледате „Чакам те“?
— Това токшоу ли беше? Не, аз почти не гледам телевизия, само новините по шести канал.
— И не четете наши вестници, нали? За Мирочка писа „Комсомолски московчанин“, „Факти и аргументи“, „Фитилче“, изобщо всички писаха!
Ника гузно разпери ръце:
— Не, аз не чета тези издания. Само вестник „Таймс“. — Но после се сети: — И понякога седмичника „Ерос“.
— Ааа, ясно — рече Клава и се извърна.
Изглежда, Николас бе паднал в очите й безвъзвратно. Тя бързо си свърши работата и излезе, без дори да се сбогува.
Както и да е. Сега на Фандорин не му беше до женските предразсъдъци на обслужващия персонал.
Той застана пред прозореца и се опита да подреди мислите си.
И така, пропускът за ада е налице. Това, че мястото прилича повече на рай, само влошава нещата. Тогава излиза, че е изпратен тук от сатаната за съгледвач. Николас не беше получил никакви инструкции или задачи — само да стане гувернант и толкова. Но неслучайно са му дали джиесем. Скоро той щеше да иззвъни, в това нямаше никакво съмнение. Не се знае какво точно щеше да поиска Жана от агента си, но със сигурност щеше да е нещо, което носи нещастие за обитателите на Утешителное…
На вратата кратко се почука. Отново влезе камериерката. Сложи на масата някаква папка и студено каза:
— Бива си ви като учител, дето не знае кого ще учи. Ето, четете. Събрала съм тук публикации за Мирочка.
И надменно се оттегли.
Фандорин развърза връзките. Най-отгоре видя лъскавото женско списание „ККК“. На корицата — плахо усмихнатата Мира. И заглавието с големи букви: „МИРАНДА КУЦЕНКО: ДНЕШНАТА ПЕПЕЛЯШКА“.
Седна на фотьойла и зачете.
… В дома за деца в районния център Краснокомунарское има над двеста такива момичета и момчета. Повечето живеят тук съвсем от малки, взети от дом „Майка и дете“.
„Детски дом“ или „интернат“ не са правилните думи, те са измамни. Няма защо да се притесняваме от името „сиропиталище“, защото точно с тази благородна задача са се нагърбили тук: да дадат приют на сираците — доколкото могат. Тези деца никога не са имали истинско семейство, винаги са носили само дарени дрехи и са се хранили само с дарена храна — уви, оскъдна, защото тукашната област е бедна на дотации, и няма с какво толкова да зарадва своите сирачета.