Но колкото по-тежък и безрадостен е реалният живот, толкова повече душата на човек се стреми към полет, към мечта, към нещо неосъществимо. И всеки от малките обитатели на приюта, естествено, се надява, че родителите му не са го зарязали, а са го загубили, че търсят скъпата си рожба и някой ден непременно ще я намерят. Колко трогателни, наивни и напълно фантастични истории знаят боядисаните с блажна боя стени на спалните помещения! За татковци разузнавачи, за майки актриси, за фатални подмени в родилния дом…
Както разказа на автора на тези редове директорът на приюта в Краснокомунарское Р. Мовсесян, подобен род фантазии обикновено секват към тринайсетгодишна възраст, когато израстващият човек започва да се подготвя за реалния, големия живот. Секват, но не изчезват напълно, те продължават да живеят в младежкото сърчице.
О, как се разпени, как кипна водата в това блато след чудото, което се случи в тихия волжки градец! Приказката слезе от небето на земята и с вълшебната светлина на надеждата озари живота на всички сираци в нашата безкрайна страна. Затова тази история трябва да се разкаже точно така — като приказка.
Имало едно време момиченце с чудното име Миранда. Но освен звучното име то си нямало нищичко, дори татко и майка. Расло само, като тревица в полето. Майчина ласка и таткова грижа не я пазели нито от безпощадния вятър, нито от ледения дъжд, затова тя порасла тъничка и слаба. Като малка боледувала много, затова два пъти повтаряла класовете, а после, макар да пооздравяла, си останала крехка и бледа, далеч не като румените си връстнички, които имат родители.
От всичко на света Миранда, както и много от приятелките й, обичала приказката за Пепеляшка, при която веднъж се появила добрата фея, махнала с вълшебната пръчица и й подарила нов, чудесен живот. Годините минавали, приказката си оставала приказка, а животът — живот. Другите момичета сираци вече предпочитали да четат повестта „Корабът с алени платна“ и мечтаели не за феята, а за принца, но Миранда не бързала да порасне, тя както и преди вярвала в детската си приказка. И за верността била възнаградена.
А сега нека минем от езика на приказките към езика на фактите.
През февруари 1983 година младият московчанин с необикновеното име Мират прекарва отпуската си в един санаториум в Крим. Там е на почивка и младата жителка на Перм на име Настя. Мъртъв сезон, студено море, празни плажове. Изненадващо ли е, че помежду им започва кратък, но бурен курортен флирт? Любовниците се познават само по име, дори не си дават труда да се поинтересуват от фамилията на другия. И не щеше ли, след около два месеца в жилището на Мират в Москва иззвънява телефонът. Това е Настя. Тя му казва, че чака дете. „Как ме откри?“ — пита младежът, обзет от най-лоши подозрения. „По името — отговаря тя. — Толкова рядко срещано име!“ „Направи аборт — казва той и мрачно допълва, понеже вече разбирал, че е загазил. — Ще ти изпратя пари. Кажи ми адреса си.“ Но Настя се разплаква и затваря телефона. Тя повече не го безпокои.
Годните минават и Мират става прочут хирург и преуспяващ бизнесмен, собственик на няколко козметологични клиники. Сигурно сте виждали рекламата на тази фирма и в нашето списание, и в други луксозни издания. Тя се нарича (ето го мистичният почерк на съдбата!) „Фея Мелузина“.
Мират Виленович се оженва за една истинска красавица и всичко им е наред, само дето Господ не им дава деца. И тогава милионерът си спомня онази стара история. Започва да издирва Настя от Перм, но се оказва, че това никак не е лесно, защото нейното име не е като неговото, а най-обикновено. Мират Виленович обаче не жали ни средства, ни усилия и след няколко години непрекъснати търсения намира и фамилното име, и адреса на Настя. Разбира също, че тя е починала при раждането на момиченце, което е било приютено в сиропиталище.
Останалото е въпрос на техника и тук отново преминавам на приказна вълна.
Един ден седемнайсетгодишната възпитаничка на Краснокомунарския интернат Миранда отворила прозореца на стаята, където живеела с пет други момиченца, и видяла, че по пътя, блестейки с черния си лак, се движи чудна кола, каквито никой в районните центрове никога не бил виждал…
Статията беше дълга, но Николас я прочете до края. На места се мръщеше на сладникавия й стил, но историята наистина беше необикновена и трогателна.
Прегледа и другите публикации — бяха десетки и почти всички — с портрети на милото момиче с големите очи: и на фона на сиропиталището, и в лимузината до смутения Куценко. Та ето колко шум била вдигнала историята на краснокомунарската Пепеляшка и притежателя на „Фея Мелузина“. Същински сапунен сериал „Богатите също плачат“. Фандорин затвори папката и отиде до огледалото. Лицето му беше все същото, но той си знаеше, че вижда пред себе си не Ника Фандорин, а един върколак.