— Докато татко не ме намери, аз се казвах Миранда Робертовна Краснокомунарская — похвали се Мира, изричайки умопомрачителното име, сякаш то беше някаква гръмка титла. — Чудно, нали? Там всички, които нямахме собствени фамилии, се наричахме Краснокомунарски. Първо, звучи добре и второ, Роберт Ашотович казваше, че никой освен нашите не може да има подобна фамилия. Където и да срещнеш някой Краснокомунарски, веднага ще разбереш, че е свой човек.
Странно, но за баща си тя говореше много по-малко, отколкото за Роберт Ашотович. Тоест почти не говореше. Но щом видеше Мират Виленович или някой просто споменеше името му, в очите й пламваха особени светлинки и по бузите й избиваше руменина. Ето така се печели пламенната любов на дъщерята, мислеше си Николас. Отказваш се от детето си, оставяш го седемнайсет години да се тормози в приют, после пристигаш с мерцедес и казваш: здравей, дъще, аз съм татко ти. Че си го мислеше, мислеше си го, но разбираше, че не е прав и че просто завижда.
За четирите дни Фандорин видя стопанина само веднъж. Мират Виленович излизаше рано, връщаше се късно и само в понеделника преди рождения ден на дъщеря си се прибра навреме за семейната вечеря. Но нямаше възможност да беседва с него. Дори в трапезарията господин Куценко ту говореше по телефона, ту прелистваше документите, които мамутоподобният Игорьок непрекъснато му носеше.
Ето това е мъж, тъжно си мислеше Ника, поглеждайки към магната. С какво обожание го гледат най-красивата жена и най-прелестната дъщеря, без изобщо да е нито Ераст Петрович, нито дори Том Круз. Нещата не опират до външността, те опират до вътрешната сила, Инга Сергеевна е абсолютно права. Интересно, как ли би постъпил той с Изкормвача? Все пак е лекар, представител на една хуманна професия.
Там е работата, че точно преди вечерята Николас и Мира имаха ожесточен спор как да постъпи Ераст Фандорин, ако успее да хване чудовището. Според гувернанта нещастният психопат трябваше да бъде настанен в затворническа болница, за да могат лекарите да се опитат да излекуват болната му душа. Точно така би постъпил Ераст Петрович, който, бидейки защитник на правовия ред и наистина цивилизован човек, безрезервно е вярвал, че словото е по-ефикасно от насилието. Докато Мира не искаше дори да чуе за подобен финал. „Нашият Ераст ще намери тая гадина и ще я ликвидира“ — категорично продума нежната моминска уста.
Тя имаше силен характер, борбен. Ужасно се страхуваше например от предстоящия прием по случай рождения й ден. Само като се споменеше за неизбежно наближаващия вторник, лицето й, бездруго слабичко, се изпъваше, а дребните равни зъби се впиваха в долната устна, но Миранда за нищо на света не би признала колко мъчително щеше да е за нея предстоящото изпитание — защото това щеше да нарани татко й, който искаше да я зарадва.
Николас не жалеше усилия, за да вдъхне увереност на момичето. Убеждаваше Мира, че с широката рокля с кринолин е божествено хубава (което си беше самата истина), показа й как да се движи, как да застава. Посвети цял час на инструктажа по използване на приборите за хранене, макар да беше напълно сигурен, че новобогаташкият руски бомонд понятие няма за тези тънкости.
Миранда най се страхуваше да не каже нещо, което не трябва, и по този начин да изложи Мират Виленович.
— Ами говори по-малко — посъветва я Ника. — Всъщност за младо момиче в присъствието на възрастни това е най-добрият тон. Ако те питат нещо, ще отговориш, ти не си глупава. А иначе гледай всички, усмихвай се и толкова. Ти имаш усмивка на мадона.
В тържествения ден, когато вече чакаха гостите, Фандорин отведе нагиздената Мира настрана и окуражително стисна лакътя й в дълга ръкавица:
— Днес ти си звездата. Ще те гледат, понякога дори завистливо. Ще търсят в теб нещо негативно, особено жените. Това не бива да те плаши. Светът е такъв — няма значение дали сме деветнайсети или двайсет и първи век. Дръж се добронамерено и любезно с всички, но ако усетиш присмех или предизвикателство, не губи кураж. Аз ще гледам да съм наблизо и ще ти се притека на помощ.
— Няма нищо, Николай Александрович — усмихна се момичето е побелели от страх устни. — За мен е важно само да не изложа татко. А ако някой ме нападне, ще му го върна. Роберт Ашотович винаги ни казваше: „С добрия бъдете добри, но ако някой ви засегне, върнете му го.“ И ни пееше любимата си песен. — Миранда запя с кристалното си гласче: — „Обидата недейте с мълчание подминава, защото инак никой не ще ви уважава.“
А отвън вече пристигаше колата на първия от гостите.
— Е, напред — намигна Николас.
— Олеле, майчице…
Мира вдървено пое към вестибюла, откъдето вече долиташе звучният, известен в цялата страна бас на режисьора Оскаров: