— Точно така! — възкликна Митя. — О, колко точно. Чак сега интригата на Метастазио ми се разкрива в пълната си яснота!
— Така ли? — скептично поклати глава Данила. — На мен обаче нещо не ми достига да си изясня нещата докрай.
— Кое е то?
— Засега не знам. Трябва хубавичко да премисля всичко. Виж какво, скъпи ми приятелю, нека не бързаме да стигнем в Москва. Първо, необходимостта от бързане отпадна, защото никой вече не ни преследва. Второ, аз обещах да те заведа при Павлина Аникитишна, а тя пътува по заобиколния път и ще пристигне при чичо си най-рано след два-три дни. Трето, в разказаната от теб история има едно странно нещо, което долавям, но не мога да назова. Докато не си изясним нещата до най-малка подробност, мисля, че е рисковано да те връщаме в бащината ти къща — италианецът много лесно ще намери там опасния си свидетел. Господин Метастазио със сигурност има и други помощници освен Пикин.
„Пък и Пикин не бива да го отписваме“ — отбеляза Митя, но не глас, а наум, за да не притесни лековерния си приятел.
— Няма да заминаваме за Москва? — каза той. — Тогава закъде?
Данила отвори пътната карта.
— Минахме Городня… Ако в град Клин свърнем от пътя и пропътуваме двайсетина версти в посока към Дмитров, там се намират обширните владения на бригадира Любавин. Той е мой стар приятел и състудент. Надявам се Мирон да е жив и да е в добро здраве. Когато започнаха гоненията срещу мнимите якобинци, той се оттегли от Москва и сигурно днес е в дома си в Подмосковието.
— Този господин също ли е бил член на вашето дружество? — прояви проницателност Митя. — Като новгородския ви приятел?
— Не, Любавин е от практиците. Идеите за нравствено преобразуване, изповядвани от братята на Златно-Розовия Кръст, се сториха на дейния му ум прекалено бавни. Но той е твърде достоен и добър човек. Решението е взето, отиваме при Любавин в Солнцеград.
В Клин отново се предприе преобличане. Познавайки навиците на Фондорин, Мирон Любавин доста би се учудил, ако видеше стария си приятел да пътешества, придружаван от казаче. Пък и ако гостуването продължи няколко дни, Митридат при слугите ли щеше да живее. Затова след кратки, но сигурно болезнени за сърцето му колебания Данила реши да представи Митя за свой син. Бригадирът, който пребиваваше в имението си още от времето, когато Фандорин не бе връхлетян от тъжните Обстоятелства, едва ли бе осведомен за съдбата на малкия Самсон.
Митя трябваше да се прости с бекешата и прекрасната запорожка папаха. Данила му купи палтенце от катерича кожа, жакет, панталон, ботинки, ризи и всички останали неща от тоалета на дворянин, а косата му отново побеля, намазана с мас и посипана с пудра.
— Я какъв си версайски маркиз — пошегува се Данила, като огледа преобразения си спътник. Митя само небрежно сви рамене: „Ех, Данила Ларионич, да бяхте ме видели в Зимния.“
Скоро след като се отклониха от Московския път, започнаха владенията на Мирон Антиохович Любавин, които се простираха надалеч.
— Мирон е богат — разказваше Фондорин. — Освен Солнцеград притежава още три или четири селца, чифлици и имения, фабрики и заводи, гора, и виж колко мелници по хълмовете. Собственик е на около хиляда и петстотин души, а с жените стават двойно повече. Според германските понятия — заможно графство. И виж, Дмитрий, колко добре си живеят.
Тъкмо наближаваха село Солнцеград, което наистина беше чудно благоустроено и спретнато.
Улицата беше само една, но много широка, разчистена от снега и (феномен, необичаен за село) — калдъръмена. Митя никога досега не беше виждал такива къщи, каквито имаше в Солнцеград. Макар и от дървени трупи, всички те бяха покрити не със слама и дори не с летви, а с истински железни покриви. И макар едни от тях да бяха по-големи и по-богати, а други — по-малки и по-скромни, изобщо не се долавяше обичайната руска мизерия.
— Вижте, това да не е цветна леха? — посочи Митя оградения с тухли кръг пред една от къщите.
— Да, наистина! — възкликна Фондорин, развълнуван не по-малко от него. — Ами прозорците! С истинско стъкло! Просто е невероятно! Бях тук преди дванайсет години, когато Мирон тъкмо беше излязъл в оставка и бе получил наследствените си права. Солнцеград е станал неузнаваем! Виж, виж това! — извика той с цяло гърло и дръпна спътника си за ръкава. — Виждал ли си някога подобни селяни?
По улицата вървеше семейство: баща, майка и три дъщери. Бяха облечени изцяло с нови, хубави дрехи, жените и момичетата носеха пъстри забрадки.