— Какво, сърцето ли?
Мирон Антиохович трепна и отмести очи. Преглътна с усилие и разтърка гърдите си отляво.
— Да, случва се… Нищо, сега ще ми мине.
Но и на вечеря беше необичайно мълчалив, почти не хапна и дори да отговаряше на Данила, правеше го кратко и сякаш насила.
Най-сетне Фондорин решително отмести чинията си и хвана Любавин за ръката.
— Виж какво, братле. Все пак аз малко или много съм лекар… — премери пулса му и се намръщи. — О, ще трябва да си легнеш. Над сто е. Ушите ти пищят ли?
Любавин младши се разтревожи, махна салфетката от гърдите си и скочи.
— Ама какво се паникьосвате — с мъка се усмихна Мирон Антиохович. — Прегрях се в банята, много важно. — Очите му блеснаха, усмивката стана по-широка. — Ето ти, Данила, одеве в краварника ми отправи един упрек. Не явен, но аз го схванах. Че съм държал селяните си като крави, че съм се грижел само за плътта им, а съм пренебрегвал духа им. И за мен ли си помисли същото, кажи си.
— Наистина ми се стори, че с твоя прекомерен стремеж към реда и практичната полза проявяваш известно пренебрежение към…
— Аха! Не ме познаваш! Помниш ли как двамата с теб още като студенти негодувахме срещу мизерията на селския живот? Че зимно време селяните, щом се мръкне, лягат върху печката, някои едва ли не от четири часа, и хъркат до съмнало, вместо да използват свободното си време за полза и развлечение? Помниш ли?
— Помня — кимна Данила. — Освен това аз негодувах, че някои селяни с радост биха се захванали с нещо, но са бедни и трябва да икономисват борините.
Любавин се засмя:
— А помниш ли как мечтаеше за селски клубове? Където селяните през зимните вечери, когато нямат толкова работа, да се събират, да пеят песни, да плетат лапти за продан или да дялкат дървени играчки и лъжици?
Фондорин също се засмя:
— Помня. Млад бях, мечтател. А ти ми се присмиваше.
— Може и да съм ти се присмивал, но направих нещо от този род.
— Сериозно?!
Мирон Антиохович хитро присви очи.
— Между Солнцеград и Утопия (другото ми село) в гората има стара воденица, от която зимно време бездруго няма полза. Та там съм подредил маси и пейки, купил съм самовар. Който от селяните иска, да ходи. Свещите са за моя сметка, а ако някой иска гевречета или гореща медовина, да плаща по грош. Евтино е, но не е без пари. Нека знаят цената на свободното време. Пак там има книги с картинки, ако някой пожелае. Малък струг, гергефи, тъкачен стан за жените.
— И какво, ходят ли? — развълнувано възкликна Данила.
— Отначало не идваха много, трябваше да ги карам. Но сега вече свикнаха, особено младите. Там дежурят един пазач и дяконът от черквата, да не правят пакости. Искаш ли да видиш?
— Има си хас! — Фондорин скочи веднага. — За това заведение заслужаваш повече похвала, отколкото за всичките си други стопански подвизи. — Да вървим! — но изведнъж посърна. — Извинявай, приятелю. Ти не си добре. Ще отидем до клуба утре…
Домакинът го гледаше с усмивка.
— Нищо, може и без мен. Фома ще те заведе. Там ще пренощувате, а на сутринта ще се приберете.
— Тръгваме ли? — обърна се Данила към Митя и личеше как няма търпение да види осъществената си мечта.
— Тръгваме, разбира се!
Митридат наистина беше много любопитен да зърне това чудо невиждано. Селски клуб — невероятно!
— Със Самсоша няма да стане — каза Любавин. — Пътеката е заснежена, може да се мине само на кон, в редичка. Моите коне са от собствения ми конезавод и са буйни. Не дай Боже детето да падне и да си счупи нещо. Идете двамата. Със сина ти няма да ми е толкова скучно да боледувам, пък и него няма да оставя да скучае. Ти нали искаше да погледнеш през микроскопа?
— Наистина ли? — изхълца от щастие Митридат. — Тогава аз оставам!
След половин час той и домакинът стояха в библиотеката и гледаха как по алеята препускат леко двама ездачи — единият по-голям, другият по-малък.
Ето че изчезнаха оттатък последната улична лампа, а Мирон Антиохович продължаваше да мълчи като вцепенен.
Митридат вече изгаряше от нетърпение. Най-сетне той не издържа и помоли:
— Хайде да почнем да изучаваме водната капка де!
Тогава Любавин бавно се обърна и погледна момчето от горе на долу, точно както в банята.
В първия миг Митя си помисли, че Мирон Антиохович отново го е заболяло сърцето, и се изплаши. Но погледът беше доста по-дълъг от одеве и значението му не предизвикваше съмнения. Солнцеградският владетел гледаше малкия си гост с нескривано отвращение и ужас, сякаш виждаше някаква лигава и отровна твар.
Тогава Митя се изплаши още повече. От изненада той заотстъпва, но Любавин направи три бързи крачки и го сграбчи за рамото. Попита го глухо, с крива усмивка: