— Значи си на Данила син, така ли?
— Да… — изломоти Митя.
— Толкова по-зле за него — промърмори Мирон Антиохович сякаш на себе си. — Той си мисли, че не съм чувал, как си избягал. Не исках да говоря за това, за да не се издам… Следователно там, по време на бягството, ти се е случило това. Нали?
— Кое „това“? — изпищя Митя, защото пръстите на домакина болезнено се бяха впили в рамото му. — Чичо Мирон Антиохович, лошо ли ви…
С другата си ръка Любавин затисна устата му. Наведе се и прошепна, като мигаше начесто:
— Шшшт! Млъкни! Не бива да те слушам! Няма значение кой си бил преди. Важното е какъв си станал.
Той прокара ръка по челото си, върху което бяха избили капки пот, и Митя се възползва от върнатата свобода да говори, като занарежда с треперещ глас, но все пак се мъчеше да запази достойнство:
— Господине! Не разбирам какво имате предвид. Ако моето пребиваване тук ви е неприятно, ще си замина веднага щом се върне Данила Ларионович.
— И не говори така, както говорят децата — Мирон Антиохович дръпна яката на ризата му. — Собствения си баща по име и презиме… Няма съмнение! Жребият е тежък, но не роптая.
Той замижа за миг, а когато отново отвори очи, в тях гореше такава неистова решителност, че Митя забрави за достойнството и закрещя колкото му глас държи:
— Помощ! Има ли някой, помо…
Върху слепоочието му се стовари здрав юмрук и викът му секна.
Когато се съвзе, Митридат не можа веднага да разбере къде е, защо пред очите му е толкова бяло и защо е толкова студено. Искаше да се обърне заради неудобната поза, но не успя, и едва тогава разбра, че го носят нанякъде, преметнат през рамо. Чу хрускането на снега под бързите стъпки, пресекливото дишане и разумът му обясни смисъла на това, което ставаше: полуделият Любавин мъкне малката си жертва през парка.
Къде? Защо?
Какъв е тоя живот на малките хора, наричани деца? Защо всеки, който е по-голям и силен, може да те удари, да те наругае, да те метне през рамо и да те мъкне като неодушевен предмет?
Дишането на Митиния мъчител ставаше все по-учестено и силно, а стъпките — все по-бавни. Най-накрая той окончателно се спря, хвърли товара си на снега, клекна тежко и затисна пленника си с коляно.
— Къде ме носите, чичо? — тихо попита Митя.
Отдолу, на фона на тъмносивото небе, Любавин му приличаше на великан с огромна чорлава глава.
— Към езерото — дрезгаво отговори Мирон Антиохович. — Там има дупка в леда. Ти си хитър, но и аз не съм будала. Я погледни — останал без дъх, кратко се изсмя той и обърна главата на Митя назад.
Там, зад дърветата, белееха стените на къщата.
— Виждаш ли отворения прозорец? Това е твоята спалня. Ще кажа, че съм те сложил да спиш, а ти си избягал през прозореца. Данила ще си помисли, че отново си полудял. Жал ми е за него, нека му остане поне надеждата. Няма защо да знае истината.
Потискайки неудържимото си желание да се развика от ужас, Митя попита още по-тихо:
— Защо искате да ме убиете?
— Не „искам“, а „трябва“.
Внезапно Любавин се наведе и отново затисна устата на пленника си. След секунда Митя чу приближаващ тропот на копита. Някой препускаше в галоп по алеята към къщата.
— Време е — измърмори лудият. Метна момчето на рамо и го понесе нататък.
— Нищо лошо не съм сторил! — извика Митя.
— Не лъжи, сатана, не можеш да ме измамиш! — изпухтя Мирон Антиохович, напредвайки през храстите.
Ето, че клоните оредяха и напред се разкри бяла поляна с черно петно в средата.
Не, не е поляна, а езеро, а черното петно е дупката!
Митя се затърчи, развика се — не за помощ, защото кой щеше да го чуе тук, а от раздуване на белите си дробове. Те, клетите, трескаво поемаха въздуха, сякаш разбираха, че това им е за последно, че скоро ще трябва да се изпълнят с пареща черна вода.
— Охлади се, охлади се, преди да се озовеш в огнената геена — нареждаше пътьом Любавин.
— Стой! — чу се изведнъж някъде отзад. — Мирон, какво ти става?!
— Д-Данила! Тук съм! — завика Митя, който продължаваше да се гърчи и да рита.
Любавин се затича, но Фондорин също тичаше и бързо го настигаше.
Безумецът се препъна и падна, но не изпусна Митя.
— Не си познал — шепнеше той, придърпвайки момчето към дупката. — Мирон Любавин не забравя своя дълг!
Явно беше разбрал, че няма да успее да го удави. Сграбчи Митя с две ръце за шията, но не можа да стисне. Данила го връхлетя, откъсна Любавин от жертвата му и го захвърли встрани.
— Опомни се! Имаш мозъчна треска! Деменция! Още по време на вечерята забелязах…