— Защо се върна! Защо? — с болка извика другият.
Понечи отново да се нахвърли върху Митя, но Фондорин беше нащрек — хвана го и повече не го пусна.
— Хайде, хайде, успокой се — заговори той бавно, разсъдливо, сякаш го приспиваше. — Аз съм, твоят стар приятел. Това е синът ми Самсон. На теб какво ти се привижда? Много работиш, не се щадиш и си пресилил разума си. Няма нищо, ще те излекувам…
— Защо се върна? — отчаяно повтаряше Мирон Антиохович. — Всичко развали! Защо се върна?
— По-точно поради какво — все така умиротворяващо отговори Данила — Поради две причини. Пътят през гората не беше чак толкова тесен и заснежен. Спокойно можехме да тръгнем с шейна. Освен това все се чудех и не можех да разбера, защо така изведнъж реши да дадеш на малкото момченце скъпоценния си микроскоп. Щом като не позволяваш дори на собствения си син да го докосне. Пък и блясъкът в очите ти беше особен, който познавам от обучението по медицина. Така светят очите на човек, който си е въобразил, че само той е със здрав разум, а всички останали са безумци и са се наговорили срещу него. Имаш припадък, разумът ти е временно замъглен…
— Твоят разум е замъглен! — несвързано се развика Мирон. — Нима не виждаш кой е до теб? Намерил си сина си и се радваш? А знаеш ли го къде е скитосвал? Питал ли си го? Та той няма да ти каже истината! Такива ще ти ги наговори, че всеки да му повярва! Послушай ме! Той трябва да бъде унищожен!
И така се дръпна, че Данила не успя да го задържи, но не го допусна до Митя, прикри детето е тялото си.
Тогава Любавин се втурна назад, към къщи, крещейки неистово:
— Ей! Ей! Стража! Кой е часови? Насам!
В същия миг прозорците светнаха и навън изскочиха няколко души с фенери.
— Да бягаме! — Данила вдигна Митридат на ръце. — Милиционерите на Мирон са яки и не се шегуват.
Понесе се на огромни скокове по леда, после през парка.
Отзад долитаха виковете на Любавин:
— Ей там са, ей там! Настигнете ги, хванете ги, запушете им устите!
Ах, колко бързо тичаше Фондорин — Митя чуваше само как край ушите му свири вятърът. Откъде този стар човек имаше толкова сили?
Пред оградата Данила се спря. Промуши Митя през прътите, той се хвана за остриетата на копията, набра се и ги прескочи.
Тичаха дълго през снежното поле. Добре че снегът отгоре беше хубаво отъпкан. Освен това им помогна незнайно откъде вдигналата се вихрушка — завъртя бели завъртулки по бялото, подхвана бегълците и ги скри с дантелена завеса.
В края на гората Фондорин падна в преспа и се облегна на бора отзад. Пое си дъх.
Притисна Митя до себе си да не измръзне.
— Ех, че лошо, ех, че нещастие — тюхкаше се Данила. — Един разумен стопанин да се намери в цяла Русия, който да е благодетел за селяните, и точно той да изгуби разсъдъка си. Не му се сърди, Дмитрий, не той е искал да те убие, а болестта му. Някой ден непременно ще ида при Мирон и ще го излекувам. Той е жива душа, макар и болна. Но нищо, по-добре болна душа, отколкото човек изобщо да няма ни душа, ни съвест. Това вече е неизлечимо. Най-лошото е да живееш на тоя свят без съвест…
Глава седемнайсета
Кротката
— … А най-хубавото е, че тая кокошка Инга направо те обожава. „Сър Николас това, сър Николас онова“, станала е направо неузнаваема. Браво, Ника, браво.
Жана присмехулно потупа Фандорин по бузата — той се дръпна.
Двамата бяха сами на стълбището. Домакинята беше отишла в кухнята да провери дали яденето скоро ще е готово и помоли Николас да придружи „Жаночка“ до салона.
Та той сега я придружаваше, макар че краката едва го държаха.
— Добре че тогава не те размазах на шосето — изгука истинската работодателка на Ника и го хвана под ръка. — Усещах, че не си губя времето с теб, имам много добра интуиция. — Женствено опряла глава на рамото му, тя зашепна: — Тази нощ ще можеш да изплатиш дълга си. И край, свободен си.
— Какво точно трябва да направя? — дрезгаво попита той.
Това бяха първите му думи от момента, в който я видя. Когато Инга Сергеевна ги запознаваше („сър Николас, гувернантът на Мирочка — Жаночка Богомолова, приятелка на наш много стар приятел“), той успя само сковано да кимне и вяло да отвърне на ръкостискането. Ръката на Жана беше здрава и гореща; неговата — мокра от студена пот.
— Да помогнеш на клиента ми да получи онова, което иска — отговори тя.
Отведе спътника си до прозореца и дръпна завесата. Светът зад ярко осветения двор и осветената горна част на външната стена беше черен, затова имението приличаше на голяма орбитална станция, която лети през космическите простори.
— Вашият клиент Олег Станиславович Ястиков ли е?