— Пет и половина. Третото отляво на най-долния ред — също шепнешком повтори той. — Какво е това копче?
— То изключва детекторите в една зона на стената. Съвсем малка, но на мен ми стига. И готово, Николай Александрович, двамата ще сме квит. Живейте си живота и си отглеждайте „зверчетата“.
Тръгнаха да се връщат: Жана отпред, бледият Фандорин след нея.
На стълбите той я попита тихо:
— Вие се каните да отвлечете момичето? Какво ще стане с него?
— Нищо ужасно. — Жана вдигна пръст, долепи ухо до вратата и се заслуша. — Може. Излизаме.
И ето че двамата отново се движеха по килима. Спряха пред гравюрата с някаква битка на платноходи.
— На вашата ученичка няма да й се случи нищо лошо — повтори Жана. — Освен, разбира се, ако Куция не се прояви като чудовище, за което парите са по-важни от единствената му дъщеря.
— Не — поклати глава Ника, който искаше да каже, че няма да може да изпълни задачата. Тя го изгледа с почуда.
— Какво „не“? Мислите, че не е достатъчно добър баща ли? — и след пауза допълни заплашително: — Или може би вие не сте достатъчно добър баща?
— Не ме мислете за идиот. Щом престана да ви бъда полезен, вие ще ме убиете.
Думите му, кой знае защо, отново й навяха лекомислено настроение.
— И какво от това? — прихна тя. — Затова пък децата ви ще останат живи. — И направо се закикоти. — Може пък да реша да не ви убивам. За какво ми е? Да не би да сте опасен за мен? Само че, да ви кажа, на ваше място щях да изчезна някъде по-надалеч. Знаете ли ги бащите колко са честолюбиви? Ако Куция разбере как е станало всичко, ще ви направи хирургична операция. Без упойка. — И след като се насмя до насита, Жана каза: — Край, отивам, че Олежек ще започне да ревнува. Чао, татенце.
И се отдалечи, грациозно поклащайки бедра.
А Николас долепи чело до стъклото на гравюрата и остана така, докато не чу гласове — още някой от гостите бе решил да разгледа старинните картинки.
Беше едва пристъпващ старец със смътно познато лице — май академик, едва ли не лауреат на Нобелова награда. Под ръка го придържаше младолика, добре гледана дама. Със сигурност и тя е пациентка на Мират Виленович, разсеяно си помисли Фандорин, като плъзна поглед по гладката й кожа, влизаща в известно противоречие е помътнелите от времето очи.
Но беше го заинтересувала не жената, а старецът. Върху деветдесетгодишното лице, покрито със старчески петна, бе застинал несъмнено хипократов израз — пясъчният часовник на този Матусал отронваше последните песъчинки. След броени месеци, дори може би седмици старото сърце щеше да спре. И все пак той ще ме надживее, помисли си Николас и потръпна. Естествено, не беше повярвал, че Жана ще пусне един толкова свидетел.
Но ставаше дума не толкова за собствения му живот, с него всичко беше ясно. Важното е, че Алтън и децата ще бъдат оставени на мира. За какво са й те на Жана?
Нали за това искаше да се биеш, когато напираше към ешафода, попита се Фандорин. Радвай се, постигна целта си. Твоят малък свят ще оцелее, макар и без теб.
Николас се прибра. Сновеше между четирите стени и мислеше, мислеше. Не че скоро ще умре, това сега незнайно защо изобщо не го интересуваше. Терзанията му бяха по друг повод, схоластичен, направо нелеп за двайсет и първи век.
Кое е по-лошо: да спасиш тези, които обичаш, като погубиш собствената си душа, или да спасиш душата си с цената на смъртта на жена си и децата си? Всъщност спорът между големия и малкия свят опираше точно до това.
Отвън току изреваваше някой двигател — гостите се разотиваха, а магистърът не спираше да снове от ъгъл в ъгъл и да роши косата си.
Добро спасение на душата ще си осигуря, няма що — внезапно си каза той и спря. Платено със смъртта на Алтън, Геля и Ераст.
Странно как до сега не беше погледнал дилемата от този ъгъл.
Е, значи няма какво да се терзая. Изчакваме да стане пет и половина, извършваме една гнусотия, каквато не би издържала никоя жива душа, но после се мъчим кратко, защото няма да ни оставят да се мъчим дълго.
Веднъж загнездил се, фалшивият кураж вече не го напусна. Николас надникна през прозореца и видя, че отвън са останали само колите на домакините и джиповете на охраната, и го споходи още една идея, която бе гениална с простотата си.
Дали пък да не се натряска?
Е, не чак дотам, че да се търкаля по пода, а така, с мярка, за анестезия.
Идеята беше жестока, направо супер. Ах, Валя, Валя, къде си?
Фандорин се качи на втория етаж, където прислугата прибираше следите от пиршеството. Наля си чаша коняк. Изпи го. Реши да си вземе цялата бутилка. Още една-две глътки, не повече. Че не дай Боже, току-виж объркал копчетата. Тогава ще е истински кошмар, хем ще погубиш душата си, хем няма да можеш да спасиш семейството си.