Той излезе от салона в коридора и погледна стенния часовник. Беше два без три минути. Божичко, колко много време има още.
Понечи да се извърне към прозореца, за да вижда само чернилката на нощта, но с крайчеца на окото долови някакво движение.
Обърна се и замря.
Върху кушетката между двете палми спеше Миранда.
Свила крака, сложила глава на страничната облегалка, светлите й коси се бяха провесили чак до пода. Сигурно уморената рожденичка бе поседнала да си почине, след като гостите са се разотишли, и не е усетила как е задрямала.
Лицето на всеки заспал става беззащитно, детско. А Мира се стори на Николас съвсем като някакъв апотеоз на кротостта: докоснатите от лека усмивка устни бяха притворени, пухкавите мигли едва потрепваха, потрепваше и малкият пръст на извитата ръка.
Фандорин гледа момичето съвсем кратко, после се извърна, защото да наблюдаваш някой, който спи, е нещо като посегателство върху личността, но и тия няколко секунди бяха достатъчни, за да разбере, че никога и за нищо на света той няма да натисне третото копче отляво на най-долния ред. Без никакви основания, терзания и рефлексии. Просто няма да го натисне и толкова. Пък после, някой път, ако този „някой път“ настане, ще си обясни, че първият и най-важен дълг на човека е пред собствената му душа, която, независимо дали ни харесва или не, принадлежи не на малкия, а на големия свят.
Изпи коняка на един дъх, изхълца неинтелигентно и тропайки по-силно от необходимото, тръгна към онази част от къщата, където живееха собствениците, при Мират Виленович, докато още не е заминал. Да се разбере с него като баща с баща.
Господин Куценко седеше в кабинета си и чакаше жена му да се преоблече. Вече бе свалил смокинга си и беше с джинси и пуловер. Изненада се от появата на гувернанта, но не много. Нямаше вид на човек, който може да се изненадва особено.
— Още ли не спите, Николай Александрович? — попита той. — Искам да ви благодаря. Мирочка се държа направо безупречно. Всички са във възторг от нея. Но най-важното е, че тя повярва в силите си. Знаех колко й беше трудно, но тя е момиче е характер и не се предава лесно.
Така значи? Излиза, че този бог е наблюдателен и неслучайно е организирал приема.
В този момент погледът на светилото се насочи някъде надолу и веждите му леко се повдигнаха. Николас се усети, че така и не беше оставил бутилката.
— Не си мислете, че съм пиян — рязко каза той и се запъна.
Куценко не го подкани да побърза. Пред Мират Виленович имаше шахматна дъска — той си убиваше времето да упражнява някоя партия или може би да проучва някой сложен етюд. Естествено — най-нормално хоби за интровертен човек с изключителни интелектуални способности.
— Не заминавайте — най-сетне овладя вълнението си Фандорин. — Недейте. Мирочка, тоест Миранда е в опасност. Аз… трябва да ви кажа нещо. Само не ме прекъсвайте, нали?
Мират Виленович не го прекъсна нито веднъж, макар Николас да говореше на пресекулки и объркано и по няколко пъти да се връщаше към едно и също нещо. Куценко гледа събеседника си само през първата минута, после, сякаш загубил към него всякакъв интерес, се вторачи в дъската с фигурите. Дори когато изповедта свърши, докторът не даде да се разбере, че е смаян от чутото. Продължаваше да седи все така неподвижно, без да отмества поглед от дъската с квадратите.
Фандорин беше сигурен, че това е вцепенение, последица от шока. Но след минута-две Мират Виленович изведнъж взе коня, премести го и каза:
— Тогава ние пък ей така.
— Какво? — попита Николас.
— Напред с коня — поясни Куценко. — Белите са принудени да вземат и моят топ получава оперативен простор.
Магистърът гледаше железния човек и не знаеше какво да мисли. Но той, не щеш ли, с поривисто движение събори фигурите от дъската, скочи и отиде до прозореца. Значи все пак не бил железен.
Мират Виленович остана така още няколко минути със стиснати зад гърба юмруци. Николас гледаше как се свиват и разпъват дългите пръсти на хирурга. Мълчеше, за да не пречи на човека да обмисли трудната ситуация.
— И така — каза Куценко с напълно спокоен тон и се обърна. — Първо. Високо ценя вашата откровеност. Разбирам какво ви е струвало да дойдете при мен. И ще ви кажа само едно: че няма да съжалявате за решението си. От този момент нататък ви вземам под своя защита. И изобщо… — той се закашля смутено, явно не беше свикнал да говори емоционално. — Не обичам да разширявам кръга си от близки, защото се смятам за отговорен човек. В смисъл, че отговарям за всеки, който ми е близък. Напълно, с всичко, което имам. И така, Николай Александрович, смятайте, че сте влезли в този кръг. Това е, край. — Той вдигна ръка, като видя, че устните на събеседника му затрепериха от вълнение. — Нека ви разкрия в какво се изразява проблемът и после ще вземем конкретните решения. Седнете.