Двамата седнаха на фотьойлите един срещу друг.
— Значи, ние — аз и Ястиков, сме били осъдени на смърт от някакви смахнати „отмъстители“, така ли? Референтите сигурно са изхвърлили бележката с идиотската присъда, защото не са й отдали значение. Доста често ми пишат разни луди. Но аз ще проверя. Кога, казвате, е станало това?
— Сега ще ви кажа. Преписах си го от листа в бележника. Ето: директорът на АД „Фея Мелузина“, присъдата е изнесена на 6 юли и същия ден е връчена.
— Ъхъ — Мират Виленович също извади малък кожен бележник със златни ръбчета на листовете и си отбеляза нещо. — Е, логическата верига е очевидна. За разлика от мен Яс се е отнесъл към присъдата сериозно и е поръчал на тази негова Жана да се ориентира. Според вас какви са все пак техните отношения? Те любовници ли са или клиент и изпълнителка?
— Едното изключва ли другото?
— При сериозните хора — безспорно. А ако съдя по разказа ви, Жана Богомолова или която е там в действителност, е професионалистка от екстра класа.
— Тогава са клиент и изпълнителка. Тя го нарече „клиент“.
— Ясно. Жана се е добрала до вашия странен посетител, този, как се казваше…
— Шибякин.
— Да, Шибякин. Чрез него — до вас, като е решила, че вие също имате нещо общо с „отмъстителите“. Освен това вие сте задълбочили подозренията й, като отначало твърде бързо сте установили самоличността на Шибякин, а после сте изпратили в офиса на „Добрия доктор Охболи“ факс с предупреждение. Казвате, че и на мен сте изпратили същото? Не съм го виждал — бях в Германия, а секретарката сигурно пак не му е отдала значение. Но да се върнем към Жана. Тя е трябвало да разбере що за птица сте. Пък когато е разбрала, е решила да ви използва… — Мират Виленович се усмихна тъжно. — Тя безпогрешно е изчислила „болезнената точка“, отдавам дължимото на професионализма й. Да намеря дъщеря си след толкова години… Само за да… — той се изкашля да стабилизира гласа си и завърши сдържано: — Естествено, за да спася Миранда, бих се отказал от „Илич“. Няма проблем.
— От кого? — примигна Николас. — От кой Илич? Да не би…
— А, не, Владимир Илич в случая няма нищо общо — усмихна се Куценко. — Нито идеологията. „Илич“ е Иличовският химкомбинат. Чували ли сте го? Не сте? Та той е последният от гигантите на съветската фармацевтична промишленост, който остана неприватизиран. Там се произвеждат приспивателни и някои психотропни вещества, затова по закон производството трябва да остане под контрола на държавата. Но наскоро регламентацията беше преразгледана и продукцията на „Илич“ отпадна от категорията на силнодействащите препарати. Обявен е търг за контролния пакет акции. Има близо половин дузина кандидати, но сериозните са само двама: Яс и аз. Това е цялата скрита картинка в този трилър с киднепинга.
— Тоест „Неуловимите отмъстители“ нямат нищо общо? — Фандорин смутено прелисти бележника с имената на осъдените. — Но нали някой е убил тия… Залцман, Зятков…
— Да, и сега ще се отнеса към заплахата най-сериозно. Но психарите са си психари, а бизнесът си е бизнес. Господин Ястиков изобщо не е луд, можете да ми вярвате. Мой заклет враг и последна гнида — да.
От устата на сдържания доктор тези думи бяха тъй неочаквани, че Николас се стресна.
— Този човек винаги ми се е пречкал — с пресипнал от ярост глас изрече Куценко. — Никога няма да забравя как… Добре, да оставим детските травми в миналото. По-добре да се върнем в настоящето — стисна челюсти, сякаш да сдъвче останките от емоции. Отново стана сух и делови. — Представа нямате какво означава тази сделка. Не само лично за мен. За цялата страна, извинявайте за патоса. Ние почти нямаме фармацевтична промишленост, разбирате ли? По време на социалистическата интеграция за производството на лекарства отговаряха Унгария и Полша, някои неща купувахме от Индия, за да изплаща държавния си дълг. Изобщо не произвеждахме оригинални препарати, само синоними, тоест копия на чужди лекарства. За разработването на ново оригинално лекарство са необходими десетина години изследвания и сто-двеста милиона долара. Това не е според възможностите на нашата държава, камо ли за някой частен производител. Но ако успея да купя Иличовския комбинат, фармацевтиката ни ще навлезе в нова ера. Имам инвеститор, един германски концерн със световна слава, готов да вложи в модернизацията на „Илич“ и в разработката на оригинални препарати четвърт милиард. Представяте ли си? Със собствена производствена и научна база и със свои сили ще започнем да правим нови лекарствени продукти, които нямат аналог, следователно които ще са конкурентоспособни на световния пазар! За първи път от незапомнени времена. Само си го помислете!