Всъщност, не беше трудно да се пресметне колко пари са похарчени, защото татко му беше поверил воденето на сметките на него, той самият не беше на „ти“ с аритметиката. Та значи: двайсет и осем рубли и тридесет и три и четвърт копейки за превоз, осем рубли и тринайсет и половина копейки за храна, петстотин и тридесет рубли за дрехи, сто и петдесет рубли за бронзова наяда за Лев Александрович и четири рубли и единайсет копейки за други разходи. Това прави (изчислението беше съвсем лесно, Митя дори не сбърчи чело) 720 рубли 57 копейки и три медни половинки. Не е шега работа!
Но нима нещата опират само до парите?
Татко му бе вложил в Проекта цялата си душа, колко пъти в най-малки подробности разказва на мама как всичко в живота им щяло да се промени превъзходно, когато майчицата императрица се прехласне от Митридат и го приближи до собствената си персона, пък току-виж си спомни и предишната си симпатия и устреми слънчевия си взор към незнайния секунд-ротмистър в оставка. Ах, къде ти слънцето ще се мери с този взор? То може да накара тревицата да покълне от семенце, но нищо повече, докато вълшебният взор на Екатерина е способен в миг да превърне и най-малката тревица в горд баобаб. Мама слушаше мечтанията му и само се червеше от щастие.
Татко подготвя Митя повече от три години. От мига, когато откри, че неговият син не е като другите деца, живееше едва ли не само с Проекта.
Дотогава се държаха с малкия по-меко, смятаха го за глупчо. Защото Митя бе започнал вече четвъртата си годинка, а не бе проронил нито думица. Мърдаше устни, ломотеше, но не изричаше нищо членоразделно. Как ли не го увещаваха, как ли не опитваха и с караници, но той само си мълчеше, и толкова. Да речеш, че е глух — не е, всичко чува. Накрая вдигнаха ръце, сметнаха, че е обречен, че Господ ще си го прибере невръстен, и решиха да не го закачат.
Но щом оставиха Митюша на мира, за него започна най-интересното. Най му харесваше да седи в класната стая, където мосю дьо Шомон и семинаристът Викентий се редуваха да обучават на разни науки по-големия му брат Ендимион. Ако се опитваха да прогонят малкия, той се разреваваше и после дълго хълцаше, затова престанаха да го пъдят — нека си седи. Освен това забелязаха, че дадат ли му някой том от френската „La Grande Encyclopedic“ (някога Алексей Воинович я бе донесъл от службата си в столицата, с нея му платили дълг от игра на карти), детенцето се кротва за дълго време. Възрастните гледаха малкото глупаче и изпадаха в умиление: как се е вторачило в огромната страница, сякаш наистина чете. Ако някой им кажеше, че през четвъртата година от живота си Митя наистина чете френската енциклопедия статия по статия, том по том, изобщо нямаше да му повярват.
Но тук трябва да подхванем нещата от самото начало, още от мига, когато потомственият дворянин от Звенигородска околия Дмитрий Алексеевич Карпов започна да се запознава с поднебесния свят. Издънката на старинната фамилия (на герба й имаше конско копито и кучешка глава на пръчка) се пръкнал не като обикновените ревльовци, а в пълно мълчание и с широко отворени очи, които за почуда на лекаря и акушерката започнали тутакси да се въртят и да мигат. Че новороденият мълчал, било може би не чак толкова чудно — виковете на родилката, измъчена от безкрайните многочасови напъни и принудена да се подложи на жестоко оперативно срязване на утробата, били прекалено оглушителни. При отчаяния шум, вдиган от клетницата, новопришълецът нямал много надежди да бъде чут. Докато отворените му ясни оченца, още от първия миг пламнали от ненаситно любопитство, действително били феномен, и то изключителен по рода си.
Другата интригуваща особеност се проявила малко по-късно, когато по главата на бебето пораснала косица — навред кестенява, а на теменцето — с бяло петънце, от което след време израснал сребрист кичур. Значението обаче на този символичен белег се открило много по-късно, а в началото никой не си помислил нищо особено. Какво толкова: един има бенка, друг лунички, а той — бяло леке на главата си.
Бащата предварително приготвил за второто си чедо (ако се роди от мъжки пол) превъзходното име Аполон, но трябвало да се откаже от благозвучното име в полза на баналното Дмитрий. Така се казвал тъст му, от паричното спомоществование на когото конният гвардеец по онова време тъкмо имал най-неотложна нужда във връзка с някакви картоиграчески обстоятелства.
Мъничкият Дмитрий Алексеевич бил настанен в люлката, направена от един майстор в родителското имение Утешителное (някога — Сопатовки) във вид на кораб, и с тази ладия той поел на плаване по първоначално тихото и плитко море на живота.