Инга взе от бюрото снимка в рамка. Снимката беше стара, черно-бяла, и ако се съди по униформата — увеличена от друга, направена преди абитуриентския бал.
Десетокласничката Конюхова не беше чак такава хубавица. Обикновено момиче. Е, не с лице на кукла като сега, а живо.
Домакинът ги завари да разглеждат снимката.
— А — рече той. — Реминисценции? — взе от ръцете на Инга недопитата чаша. — Край, мила, край. Не пий повече. И недей да плачеш. — Наведе се и с устни попи сълза от лицето й. — Време е.
Тя изхлипа, целуна ръката му, а Фандорин си помисли с тъга: колко силна, колко дълга е била тази любов, но и тя е свършила. Отначало я е обичал той, година след година, без надежда за взаимност. Сега го обича тя, и също несподелено. Изглежда, Куценко е от хората, които, щом постигнат целта си, губят към нея интерес. Какво е виновен Мират Виленович, че е такъв? Външно се държи безупречно, пак добре.
— Николай Александрович, багажът ви е готов. Мира и бодигардовете ви чакат в подземието. Благодаря ви.
Куценко стисна ръка на Фандорин — здраво, а сложи отгоре и другата.
— Е, с Бога напред.
През подземния коридор вървяха така: отпред единият бодигард, после Николас и момичето, после вторият бодигард. Тунелът беше бетонен, с бледи лампи по тавана, нищо романтично. Незаменим придатък за жилище на олигарх, браво на Павел Лукиянович.
Мира се беше преоблякла с джинсов гащеризон и яке, и с вдигнатата нагоре коса приличаше съвсем на дете. Беше притихнала, уплашена, все гледаше да е близо до Фандорин, така че той трябваше да я прегърне през слабите рамене.
Извървяха двеста или може би триста метра и се озоваха пред малка метална врата с подобна на щурвал ръчка.
Първият бодигард завъртя колелото и надникна в тъмното. Изчака, заслуша се и махна с ръка: хайде.
След електрическото осветление, нищо че беше толкова слабо, нощта се стори на Николас неправдоподобно черна: ни светлинка в далечината, нито звездица в небето. Миришеше на студена вода, суха трева и прах.
— Няма да палим фенера — прошепна охранителят. — Сега като свикнем с тъмнината, ще слезем до кея. Затворете вратата, че свети!
Металът издрънча. Николас се обърна и не видя никаква врата — в мрака се виждаше само стръмен склон, обрасъл с буренак. Камуфлажът на тунела беше безупречен.
— Саня, слизай пър… — подхвана същият охранител, но в тъмното нещо изчатка и той залитна.
Главата му рязко се килна назад, потегли след себе си тялото и то падна върху пясъка на брега.
В същия миг изчатка още веднъж и вторият телохранител също падна.
Николас коленичи, повдигна главата на момчето и възкликна:
— Саша! Какво ви е?
Но Саша беше неподвижен и от устата му с бълбукане течеше кръв — също както тогава капитан Волков.
Мира отчаяно писна, но веднага млъкна, защото от двете страни блеснаха силни светлини. Вкаменен, Николас видя в ярката електрическа светлина женска фигура с дълго цигаре в ръката.
— Браво, Ника — чу се спокоен, присмехулен глас. — Изпълнил си всичко както трябва. Момичето в катера и да не вдига шум. Може да ни чуят. Тия двамата ги тикнете в тунела.
— Гад! — извика Мира. — Мръсник! Преда…
Но викът й премина в мучене — бяха й запушили устата и я мъкнеха нанякъде.
Жана бавно се приближаваше. Черното цигаре са поклащаше в ръката й.
— Ах, колко си предсказуем, Никочка. Хукнал си да си облекчаваш душата? Какъв пас ти подадох право към вратата. А гола да го отбележи Лукиянич… Добри пари взе за това.
Фандорин понечи да се изправи, за да посрещне смъртта прав, но се отказа. Какво значение има? На такъв идиот по му отива да пукне на четири крака.
— Какво замижа? — изсмя се Жана. — Да мреш ли се каниш? Не, рано е още. Вие, Николай Александрович, тепърва ще ми трябвате. Не сте си изплатили дълга. Най-интересното започва утре. Или Куция ще започне да слуша, или утре ще отнесат щерка му на гробището.
Николас отвори очи. Не чувстваше никакво облекчение, че смъртта му се отлага.
Край. Беше проиграл всичко възможно. Хем погуби Миранда, хем не можа да спаси семейството си. За Миранда поне е сигурно…
Дали Куценко ще започне да слуша или не — няма значение…
Във вдървената му от шока и коняка глава се въртяха несвързани, тромави мисли. На гробището. Утре. Ще я отнесат. Като воин — четирима капитани.
И кой ще бъда аз след това? Или по-точно — какво? Не, сериозно, когато утре я отнесат, аз какво ще бъда?