Глава осемнайсета
Коварство и любов
— Това ще го решим утре — отговори Данила на жалния въпрос на Митя и прикри с ръка очите си да ги предпази от ниско прелитащия сняг. — И какво да правим по-нататък, и как да стигнем до Москва. А до утре, уважаеми Дмитрий Алексеевич, трябва и да доживеем. Ти си почти гол. Аз, както виждаш, също съм леко облечен. А наоколо са само селата на Любавин. Едва ли ще ни стоплят там, по-вероятно е да съобщят за нас в господарското имение. Не е ли странно? Един безумец да притежава власт над много здравомислещи хора и никой от тях да не посмее да му се опълчи. Така са и куп други, доста по-големи царства, нали? — Фондорин искаше да изрече още някаква сентенция, но в отворената му уста влезе парцал пухкав сняг и той плю. — Трябва да се махаме, докато е виелица. Сега ще се промъкнем през гората, после ще излезем на пътя и ще се насочим към Клин. Ако съдбата ни се усмихне, ще пренощуваме в някое селце, макар и не толкова благоустроено като Мироновия рай, но пък по-безопасно.
— Няма да можем да стигнем — изхлипа Митя, тракайки със зъби. — Ще измръзнем. Нямаме нито шуба, нито дори наметка…
Той беше по жакет, панталони до коленете и чорапи. Докато сърцето му биеше от страх, движеше кръвта по жилите му, студът не се усещаше, но сега го пронизваше до кости. Данила също бе изскочил в парка без връхна дреха и дори без шапка.
— Няма да падаме духом — каза той и бръсна снежинките от веждите си. — Шуба не мога да ти обещая, но наметка сега ще имаш.
Той свали редингота си и наметна Митя — наистина се получи наметало, дори нещо като шинел чак до петите.
— Лошото е, че обувките ти не са за зимни условия — въздъхна Фондорин. — Но пък възпитаник на нейно царско величество не бива да върви пеш. Заповядайте на коня, господарю. Той може да е стар, но е издръжлив, — вдигна Митя на ръце и го гушна. — Така и на мен ми е по-топло. Е, напред! И с песен, както подобава за марш. Слушай. Ще ти изпея „Химн на Златно-Розовия Кръст“, хубав е.
Закрачи по снега, пеейки с цяло гърло, и само от време на време плюеше, когато устата му се пълнеше със сняг.
Песента беше хубава, бодра, с безброй куплети. Отначало Митя я слушаше, но после престана, защото изведнъж видя пред себе си кипнали вълни с пенливи гребени, а в далечината, чак на хоризонта — бяло платно. В небето сияеше горещо слънце, не жълто, а червено. То беше като живо, ритмично пулсираше. Той се взря и видя, че при всяко разширяване изтласква от себе си горещи лъчи, които после се разтичат по цялата небесна сфера. Но това не е слънце, а сърце, досети се Митя. А като се вслуша в биенето на необикновеното светило, разбра нещо още по-интересно: че не е просто сърце, а неговото собствено Митино сърце. И веднага си го обясни: ако вътре в мен е безбрежен океан, какво да е слънцето, ако не сърце? И се успокои по повод дадения феномен, и се загледа в платнохода.
През океана плуваше ладия. На палубата имаше само един човек, съвсем малък. Митя присви очи и видя храбрия мореплавател съвсем отблизо. Я, та това бил Митридат Карпов! Колко е уплашено лицето му, как тревожно се озърта той. Сигурно го е страх да не потъне.
Глупако, искаше да извика на двойника си Митя. От какво се плашиш? Как е възможно да потънеш сам в себе си? Не се бой от нищо, гледай всичко наоколо без страх.
Малкият моряк обаче не го чуваше. Измъчваше го жажда и глад, той изнемогваше от непоносимия зной.
— Вода — прошепна с пресъхнали устни. — Ох, колко е горещо!
Изведнъж Митя се сепна. Видя пустия път, снежната вихрушка и съвсем близо — лицето на Данила. Той беше притиснал ледена буза до челото на Митя.
— Ей господарю мой, ама челото ти така гори, че човек може огън да си запали от него. Господи-Разуме, никой ли не живее тук? Сибирска пустиня! А Москва е само на стотина версти.
И вятърът като забрули, като го забръска с леден прах!
Не, по-добре жега и море.
Митя отново затвори очи и веднага почувства как го лъха горещ солен бриз. Опитът и интуицията на опитния моряк му подсказаха, че наближава ураган. Той се огледа и се разтрепери. От другия край на небето, разраствайки се стремително, се задаваше един облак. Той бързо променяше цвета и формата си. Морето мигом потъмня, платноходът се разлюля.