Тук трябва да има остров, Митя беше сигурен. Повдигна се на пръсти и видя в далечината жълто-зелена бабуна над вълните.
Натам, бързо натам!
Той се втурна към щурвала и го натисна с цяло тяло. И започна надпреварата: кой е по-бърз, облакът или лодката.
Надбягването продължаваше безкрайно дълго, силите му се изчерпваха.
Само веднъж рулевият остави щурвала, за да пийне малко вода от стомната. Но течността не го освежи, а беше горчива и гадна. Митя чак се разплака от яд и разочарование.
Изведнъж видя над себе си Данила — измършавял, със сива четина по лицето.
— Пий — каза Данила, — пий.
Но всичко това нямаше нищо общо с най-важното: дали Митя ще стигне до острова, преди да се разрази бурята.
Платното се беше издуло и плющеше, всеки момент можеше да се скъса, но засега издържаше. А вятърът все повече се засилваше. В никоя книга Митя не беше чел да има толкова силен вятър. Който да те огъва чак до палубата, който да издуха от главата ти и последния косъм!
Огромна вълна вдигна ладията и Митя видя точно пред себе си каменния зъб на една скала. Е, това е, край! Но вълната го издигна още по-нагоре, пренесе го през рифа и го спусна в залива.
Бурята мигновено стихна. Тоест някъде далеч все още трещеше и тътнеше, но тук, в залива, цареше пълно спокойствие. Жълт пясък, бяло небе, ослепително слънце. Толкова ярко, че не можеше да гледа. Митя прикри очите си с ръка, натежала от борбата със стихията.
Я! Слънцето било квадратно!
Той мигна и видя, че слънцето свети през малко слюдено прозорче. И че жълтото не е пясък, а стена от наскоро рендосани талпи, пък и небето изобщо не беше небе, ами най-обикновен бял таван.
Самият Митридат лежеше на някаква пейка, завит в миризлив кожух, в малка светла стая. В ъгъла имаше още някой, оттам се чуваше дишането на спящ човек.
Митя завъртя очи, защото нямаше сили да си обърне главата. Там спеше Фондорин, направо на пода, опрял гръб в стената. Изглеждаше много странно: бузите и брадичката му бяха обрасли с побелели косми, на голите му рамене бе наметнато проскубано женско кожухче, а на краката му вместо ботуши бяха обути лапти. Какви са тия метаморфози? И къде се дяна чудният остров?
Все пак обърна глава и се намръщи — толкова неприятно зашумоля коравата сламена възглавница. Какви са тия глупости?
Опипа темето си. Пресвети Господи! Къде е косата му? Няма я, само нещо бодливо. Значи, не е сънувал, че вятърът я е издухал?
— Данила-а! — извика толкова тихичко, че чак му стана жал за себе си.
Фондорин се стресна и замига.
— Съвзе се! — възкликна той. — Знаех си! Кризата премина! Цяла нощ те тресе и чак на сутринта те отпусна. Чаках, чаках да отвориш очи, но паднах жертва на Морфей. Я, я да те видя. — Стана и седна до него. — Така, погледът ти е бистър, устните ти нямат налеп. И не те втриса. Сега ще почнеш да се оправяш.
— Къде ми е косата?
— Обръснахме я. Според медицинската наука при отслабен телесен механизъм през косата силата напуска човек и треската му се засилва, затова болните ги стрижат гола глава. Пък и както виждаш, тук не са царски палати. Защо да завъждаш паразити?
— А защо вие сте така странно облечен? В гората ли се връщате?
Данила се загърна с жалката си дрешка.
— Кесията ми остана в Солнцеград, разбираш ли, приятелче. В тази странноприемница сме от една седмица. Каквото имах, продадох го. Часовникът, изработка на прочутия Бреге, отиде, за да купя лекарства: меча мас, липов восък, билки. Срещу ботушите ни пуснаха в това скромно помещение. Сюртукът и жилетката се превърнаха на дърва, да палим печката. От предишния гардероб ми останаха само гащите.
— И сега как ще стигнем до Москва? — зададе Митя същия въпрос, от който нататък се беше разболял.
— Ден-два ще полежиш, долните ми гащи ще ни стигнат. Пък после ще прибегнем до резервите — той посочи стената, където на кука висяха гиздавите дрехи на Митя. — Ще ги разменим срещу някакви кожухчета, валенки, за теб шапчица или вълнена кърпа, а останалото ще употребим за храна. За три-четири дни ще стигнем, не е много далеч.
Вървяха до Москва не четири, а цели шест дни. Митя беше прекалено слаб. Извърви верста-две и край. Нататък Данила го носи на ръце.
От това бавене пътешествениците окончателно фалираха. За последната нощувка в село Тушино се наложи да платят за легло и чорба с Митиното кожухче.
Затова в Първопрестолната влязоха като древногръцкия звяр кентавър, тъй че минувачите се плашеха, а някои дори се кръстеха: Митя беше яхнал Данила и бе промушил ръце в ръкавите на огромния кожух. Ръкавите се развяваха, а пешовете му едва прикриваха слабините на Фондорин. Отначало кожухът отпред беше разкопчан, за да може Данила да вижда къде върви, но после трябваше да го закопчаят, защото на ездача му духаше и напредването доста се забави, тъй като чудноватият кон тръгна слепешката. Ако имаше бабуна или дупка, Митя предупреждаваше.