Докато бършеше голия Митя с хавлията, Павлина продължаваше да охка:
— Ребърцата ти се броят! Пиленцето ми проскубанко! Ами косицата защо ти е остригал тоя изверг? Толкова беше хубавка, мекичка, а сега е като котешка козинка. Ама и него си го бива — побелял, измършавял, страшен. Вие, мъжете, толкова бързо се отпускате, като няма жени наблизо! Бива си го сега Данила Ларионович, думи нямам, по-зле, отколкото беше в гората. Като го види човек, може да се уплаши. А какъв личен кавалер беше.
В очакване Митя да пристигне тя му беше купила цял сандък най-различни дрехи — жалко само, че бяха предимно бебешки, не като за него. Тя взе една батистена ризка с дантелки и тъй си остана, замислена за нещо. Лицето на Павлина беше тревожно и натъжено.
Митя чакаше търпеливо, цял настръхнал. Държеше ръцете си отпред, с шепи, пред срамното място, но уж без да иска. За нея той, разбира се, беше детенце, но за себе си знаеше, че слава Богу, не е бебе, а с ум на зрял мъж и нрав на рицар.
— Лошо — въздъхна графинята. — Каква съм глупачка. Толкова да се подготвям! Да си мисля, че щом дойде, ще подхвана с него умна приказка. Три книги прочетох — една историческа, една за насекомите твари и една за общественото благо. Каквото не разбрах, наизуст го научих. Пък се държах като селска булка — на врата му се метнах. И взех да го целувам! Единия път право в устата. Олеле, какъв срам! Той е човек с високи нравствени понятия. Сигурно е чувал какво ли не за придворните безсрамия. Какво ли си е помислил за мен? То се знае какво: че съм леснодостъпна, натрапчива либертинка. Сега ще ме презира. Или дори по-лошо, ще ми се присмива като на безнравствена особа. Ах, Митюша, приятелче, всички мъже сте от един дол дренки, дори най-добрите от вас. Е, не сте виновни, разбира се, Господ така ви е създал. И ти като пораснеш ще започнеш да шепнеш на девойките глупости, да смущаваш сърцата им. Нали? Признай си!
Тя взе да го гъделичка. Митя малко поохка, покикоти се и казва:
— Лизката. На Митюся му е студено.
Измръзна да стои гол, как не го разбира!
— Ох, горкичкото ми! Цялото настръхнало! Вдигни си ръчичките.
Нямаше как, вдигна ги. Целият пламна.
Но тя не гледа, тоест гледа, но нанякъде си. И отново замря.
— Трябва да направя следното. Ще започна да му говоря с по-хладен тон, по-церемониално. И той ще види, че е сбъркал, че не съм някоя лека жена. Нали така, златцето ми?
Какво да я правиш, като не разбира от руски!
Митя се разхленчи.
После седяха в салона, където беше сервирано кафето, и чакаха Данила. Митя, докаран и чистичък, с правото си на детенце ядеше вече трети сладкиш. Павлина, преоблечена цялата в розово, не докосваше нищо.
— Трябваше ли да си сменям роклята? — попита за втори път. — Казват, че розовото ми отивало, но дали не е много ярко? Скоро ще се мръкне.
— Класавица — увери я Митридат, без нито капка да излъже.
Влезе Фондорин и като зърна Хавронска, замръзна. Тогава тя изведнъж се успокои и по лицето му разбра, че е хубава. Високомерно му посочи най-отдалечения от нея стол.
— Заповядайте, господине. Там ще ви е по-удобно. Е, сега вече отново приличате на почтен човек.
Данила наистина беше станал неузнаваем. Не само се беше изкъпал, избръснал и сресал, но и се беше пременил с черен, везан със сребърна сърма камзол, копринен панталон и бели чорапи.
— Не можах да открия в гардероба нищо по-скромно от това — смутено усмихнат рече той. — Вашият чичо явно е същински франт.
Седна не където му бе посочено, а до Павлина и веднага я хвана за ръката. Изглежда, не беше забелязал промяната в поведението на графинята.
— Мила Павлина Аникитишна! Сега вече, след като отново съм в редовете на цивилизованото човечество, мога да ви приветствам с целия плам на душата си, без да ме е страх, че ще ви внуша отвращение с мръсотията и смрадта си. Първо ми позволете да целуна хубавата ви ръчица!
Хавронска хвърли към Митя изпълнен с отчаяние поглед: видя ли, права бях!
Дръпна ръката си и я скри зад гърба.
— Намирам, че целуването на ръка на дамата е нещо глупаво и непристойно — строго продума тя. — А тия закачки не подхождат нито на положението, нито на годините ви.
Той промърмори сконфузено:
— Да, да, и аз смятам, че целуването на ръка…
— Как намирате Москва? — с въздържана усмивка се осведоми Павлина. — Много ли се е променил този Вавилон, докато ви нямаше? Според мен Москва прилича дори не толкова на Вавилон, колкото на някое чудовище като Хобсовия Левиатан. Чели ли сте го?
— Да — умислено отговори Фондорин и замига смутено. — Но да ви кажа, не съм привърженик на Хобсовите алегории.
Павлина, която май се канеше да преразкаже прочетеното, се смути от думите му. В разговора им настъпи пауза.