— А… къде е чичо ви? — попита Данила след минута-две.
— Мисля, в клуба. Скоро трябва да се върне. Давид Петрович е най-големият московски шегобиец, е него ще ни бъде по-весело.
Данила се намръщи. Отново настана мълчание.
— Ах, не ви предложих кафе! — сепна се графинята. — Ето, заповядайте.
Докато наливаше сметна за необходимо да поясни:
— Напоследък навсякъде е прието домакинята сама да налива на гостите си чай и кафе, както правят в Англия. Затова няма прислуга. Не намирам тази игра на интимности за много прилична, но какво да се прави. Такъв е светът.
Фондорин кимна вяло, вдигна чашата до устата си и веднага я остави.
Отново млъкнаха. Часовникът върху камината тиктакаше все по-бавно и по-силно.
— Не пиете — каза умърлушено Павлина. — Кафето сигурно е изстинало! Сега ще наредя…
И бързо излезе. Митя забеляза, че в крайчеца на окото й блесна сълза.
— Ама че съм дърт глупак! — възкликна Фондорин, щом тя изчезна през вратата. — Как можах да го изтърся! „Разрешете да целуна хубавата ви ръчица.“ Пфу! Така ми се пада: нито на положението, нито най-вече на годините ми подхожда! Кой съм аз за нея? Смешен дядка! Къде се тикам! И забележи, приятелю, как веднага след това охладня. Досетила се е! За всичко се е досетила! О, жените имат особен усет за тия неща. Срам, какъв срам! Край, ще се държа с нея така, както го изисква разликата в годините, благосъстоянието и положението.
— Грешите, уверявам ви — опита се да го утеши Митя. — Павлина Аникитишна е разстроена, защото й се струва, че презирате нейната неначетеност, не желаете да водите умни разговори, смятате, че е подходяща само за фриволно държание, а при отказ на такова се измъчвате от отегчение.
Данила само махна с ръка:
— Какво разбираш от жени ти, шестгодишно дете!
— Почти седемгодишно — поправи го Митя, но Фондорин не го чу.
— О, Дмитрий, повярвай на стария, бит от живота пес. Напразно се опитваш да откриеш рационалност в поведението на жените. Няма я и не може да я има. Те са направени по съвсем друг, различен от нас мъжете… Кхъ, кхъ — закашля се и не довърши, защото в салона се върна Павлина.
— Наредих да направят ново кафе — продума тя е престорена усмивка. — Надявам се да не сте скучали без мен.
— Не се притеснявайте, ни най-малко — сухо отвърна Данила. — Благодаря, но вечерно време не пия кафе. На моите години това е прекалено рисковано в смисъл за храносмилането. — Той се изправи. — Одеве, когато ме водеха към гардеробната, минах през библиотеката. Може ли, докато чакаме негово сиятелство, да се отбия там и да видя книгите? Сигурен съм, че без мен ще ви е по-приятно.
— Добре — каза Хавронска с покруса. — Щом чичо дойде, ще изпратя да ви повикат.
Фондорин излезе и тя се обля в сълзи.
— И ти ли, котенцето ми, ще бъдеш толкова жесток с клетите жени? — хлипаше графинята. — Ами да, какво съм аз за него, безмозъчна кукла. Щом не му позволявам да ми целува ръка, няма защо да си губи времето с мен. Нима съм за него? Той е умен, блестящ, той е герой. Из цяла Европа е замайвал главите на дамите. А аз? Не ставам за нищо друго освен за метреса на Платон Зуров!
Митя се опита да разубеди ридаещата Павлина в заблудите й, но на оскъдния бебешки език беше доста трудно, пък и тя не го слушаше.
Уви, тъй дълго чаканата среща се превърна в истинска трагедия.
Слава Богу, скоро се прибра домакинът, московският губернатор княз Давид Петрович Долгорукой. Влезе, накуцвайки и потропвайки по пода е бастунчето си — шумен, едър, с кафяви премрежени очи и същите като на племенничката му трапчинки. Лактите на аления фрак на негово сиятелство бяха изцапани с бяло — сигурно бе играл карти, където са писали с креда, или се беше сражавал на билярд. От румените му устни, които нежно докоснаха челото на Митя, лъхаше на вино и шоколад.
Лакеят незабавно доведе Фондорин и стана запознаването. В присъствието на роднината си Павлина Аникитишна не се държеше вече толкова сковано.
— Ето го, чичо, моят спасител, за когото толкова съм ви говорила — заяви тя и се усмихна на Данила плахо и със симпатия, от което той пламна.
— Значи и мой спасител, и мой! — извика Долгорукой и се втурна да стисне ръка на Фондорин. — Защото Пашенка ми е по-скъпа от собствена дъщеря, каквато впрочем нямам.
Той меко и приятно се засмя, плесна с ръце да донесат вино и ордьоври и нататък всичко тръгна от само себе си — леко, весело, без никакви спънки.
Като опитен светски човек, Давид Петрович явно бе доловил в атмосферата известно напрежение и за да предразположи госта си, започна да говори безспир за новините в Москва. Това, което казваше, беше остроумно, живо и забавно.