— Аа, ти ли си? — разсеяно го погледна Долгорукой. — Уплаши ли се? Той само искаше да се здрависа с теб, изобщо не е лош. Разпита ме за теб, много те хареса. Хайде, ела тука, ела. — Хвана Митя за раменете и му се усмихна топло. — Павлиночка така те обича, като собствен син. Ами да, толкова си чудесен. Искаш ли да живееш в една голяма, голяма къща, много по-голяма от моята? Там всичко ще си имаш: и играчки, каквито поискаш, и истински кончета. Ако искаш — дори жив слон. Знаеш ли какво е слон? Едно огромно прасе, високо колкото карета, с ей такива уши и дълга зурла — той смешно разпери уши, после се дръпна за носа. — Като почне да тръби: ууу! Искаш ли?
— Да, виждал съм слон, водеха го по улица „Милионная“ — каза Митя с обичайни думи, без да се прави на бебе. Какво да се преструва вече?
Князът обаче не забеляза промяната в начина му на говорене — беше се замислил за друго.
— Браво, умно момче, всичко знаеш. Ако Павлиночка те попита (а тя може, защото жените така правят, за важните неща питат децата): „Кажи ми, Митюша, да променя ли живота си, или не?“, или например: „Да замина ли при един човек, или да не замина?“, непременно й кажи: промени го и замини. Обещаваш ли ми?
„Излишно е да се терзаете, господине. Всичко вече е решено“ — искаше да му отговори Митридат, но се отказа. Нека не се радва преждевременно.
— Обещай ми, бъди добро дете — князът го погали по остриганата глава. — Е, братле, виж, изцапал си се по темето с креда. Дай да я махна.
Бръкна в джоба си за кърпа, а Митя му рече:
— Недейте, Ваше Сиятелство. Това не е креда, а бял кичур, дефект на природната пигментация.
Нарочно го каза по-засукано, за да увисне ченето на Давид Петрович.
Все беше очаквал ефект, но не чак толкова голям. Челюстта на Долгорукой не само провисна, ами и затрепери. Нещо повече — губернаторът скочи от стола си и заотстъпва, а освен това заломоти разни глупости:
— Не! Не е възможно! Не! Защо точно аз? Няма да мога… Но дългът…
Изумлението му май беше прекомерно. Митя се вторачи в стъписания княз и изведнъж усети как го полазват кошмарни тръпки.
Този особен поглед, изпълнен е ужас и отвращение, беше вече виждал, и то два пъти: в новгородския хотел и в Солнцеград.
Нима отново смахнат или безумец?
Сега като му се нахвърли, че като почне да го души!
Митя се отдалечи към вратата.
— Чакай! — закуца след него губернаторът, опитвайки се да се усмихне мило. — Чакай, трябва да ти покажа нещо…
„Нищо, ще го видя оттук“ — понечи да отговори Митя, но щом отвори уста, Долгорукой заразмахва ръце:
— Млък! Млък! Няма да те слушам! Не бива!
И вече без да се прави на добър, вдигна бастуна си да го удари.
Митя блъсна открехнатата врата, шмугна се в съседното помещение и бързо дотича до следващата врата с отчаяния вик:
— Данила! Даннилаа!
Високата три метра врата, макар да не беше заключена, бе плътно затворена. Той увисна с цяло тяло на дръжката и чак тогава тежката брава се отвори.
Докато той се сражаваше с вратата, Давид Петрович, накуцвайки с болния си от подаграта крак, се озова съвсем близо… Едва не го сграбчи за яката.
В следващата стая се повтори същото: отначало Митя се откъсна от преследвача, после се забави е отварянето на вратата и едва не беше настигнат.
Без да спира да вика Данила, злочестият беглец напредваше все повече по безкрайна анфилада, изгубил вече броя на стаите и вратите. А после, знаеше си той, ще стане следното: поредната стая ще се окаже твърде малка и куцият ще успее да настигне жертвата си.
— Спри се де! — съскаше Давид Петрович, пъшкайки от болка и опитвайки се от време на време да подскача на един крак. — Къде отиваш?
В оръжейната, където по пъстрите килими висяха криви саби и ятагани, се натъкнаха на жива душа — лакея, който натриваше с тебешир кръгъл пъпчив щит.
— Помощ! — втурна се към него Митя. — Ще ме убият!
Но в този момент на вратата се показа домакинът. Той се закани и слугата мигом изчезна. Митя не срещна никого повече от слугите. Изпокрили ли се бяха?
Но къде е Данила? Не чува ли, че го вика? Митя нямаше повече сили да крещи, дъхът му стигна само колкото да се втурне през празното пространство, за да увисне после на дръжката и да се моли на Господ за едно: следващата стая да не е толкова малка.
Страшното обаче се криеше на друго място.
След като пробяга голямата, за късмет, зала (беше я виждал и преди, но сега нямаше за кога да я разглежда), Митя се опита да отвори вратата и не можа веднага да схване, че няма да успее — беше или заключена, или залостена. А когато го разбра, вече не му остана време за маневри: преследвачът му беше съвсем близо и държеше в ръцете си не бастун, а огромен турски кинжал — явно го беше грабнал от стената.