Отчаян, Митя забарабани в предателската врата с малките си юмруци. Но каква полза?
Зад него съвсем наблизо се чу бърборене:
— Господи, подкрепи ме, дай ми сили — край, край…
Оставаше само да стисне очи. Чу се щракване на желязната брава и вратата се отвори.
На прага стоеше Данила: по риза, с разкопчан панталон, единият крак събут. Спал е! На приятеля му отнемат живота, а той легнал да си почива! Зад гърба на Данила се чу шумолене, сякаш претича някой лек и също събут, но на Митя не му беше до гатанки.
— Пак! — успя само да дъхне той и да обгърне вечния си спасител за кръста.
— Какво си позволявате, княже? — възкликна Фондорин. — Защо гоните момчето с оръжие? Дмитрий, я ме пусни.
Митя падна на колене, бързо отпълзя встрани. Ами ако Долгорукой почне да коли Данила?
Но не, смъртоубийственият плам на княза не се разпростираше върху Фондорин. Давид Петрович свали ятагана, с другата ръка се хвана за сърцето — явно беше капнал.
— Пак ли? — повтори Данила. — Ти каза „пак“? А, такава ли била работата! Това не е безумие, грешката е моя!
Той бързо се приближи до губернатора, изтръгна от ръцете му ятагана, захвърли го далеч, после сграбчи Долгорукой за реверите и така го разтърси, че от косата му по яката се посипа пудра.
— Получили сте писмо от Любавин! — изръмжа страшно Фондорин. — Какво ви е сторило това дете? Метастазио, нали? Отговаряй, че ще ти счупя черепа! — грабна от масичката висока бронзова делва и я вдигна над княза.
— Какво общо има Метастазио? — изхърка онзи. — И какъв Любавин? Не познавам никакъв Любавин!
— Лъжеш, негоднико! Помня, бяхте в една ложа — „Среднощна звезда“!
— В „Звездата“ членуваше половин Москва, не мога да запомня всички! — губернаторът не снемаше очи от бронза, който зловещо лъщеше над главата му. — А, Мирон Любавин ли имате предвид, бригадира в оставка? Да, имаше такъв човек. Но кълна се, той не ми е писал…
На Митя му се стори, че кратката думичка „той“ Давид Петрович изрече някак с ударение. Изглежда, че и Фондорин го забеляза.
— Той не ви е писал? Кой тогава ви е писал? И какво?
Като не последва отговор, Данила чукна княза с делвата по челото, не с всичка сила, но достатъчно, че да се чуе не особено приятен звън.
— Е?
— Вие сте луд! Ще ми стане цицина! Аз… аз нямам право да ви казвам… Защото и вие сте били брат и доколкото знам, сте имали висока степен на посвещение. Знаете за обетите.
— Какви обети?! В Русия вече няма масони! Всички ложи са разтурени!
Князът стисна устни и завъртя глава.
— Няма да ви кажа нищо повече. Можете да ме убиете.
— Да, ще ви убия! Прочетете си молитвата!
За разлика от Пикин Давид Петрович не се отказа да се помоли, но изречената от него молитва беше странна, Митя не беше чувал подобна.
— „Всеблаги Изтребителю Сатана, аз съм в Теб, ти си в мен. Амин“ — прошепна князът със затворени очи.
— Какво, какво? — с изненада попита Данила. — Но това е формулата на сатанофагите!
Долгорукой се сепна.
— Вие… знаете?!
— Да, правили са ми предложение да стана брат в Ордена на сатанофагите и дори получих първи градус на послушник оръженосец, но…
— Така ли! Това променя нещата! — Долгорукой обърна пръстена си и го показа на Данила. — Щом сте оръженосец, трябва да ми се подчините. Виждате ли знака на четвърти градус?
Фондорин пусна фрака на княза и хвърли делвата.
— Не ме доизслушахте. Аз така и не станах член на ордена и за това имаше две причини. Първо, по онова време не ми беше до благото на обществото — търсех изчезналия си син. И второ, убедих се, че вашата масонска линия не е праведна, че е лъжовна. Не вярвам, че хората могат да бъдат облагодетелствани насила, против волята им.
— Не е лъжовна, а истинна! — разпалено възрази Давид Петрович. — Всички останали ордени и ложи са пяна, залъгалка, светско забавление. А ние съществуваме, за да можем без да жалим собствения си живот, да изтребваме Злото! Как не го разбирате с вашия ум и начетеност? Ние, сатаноборците, сме възрастни, а всички останали са деца. Дълг на възрастния е да наставлява детето, дори ако то, поради недоразвитост на ума си, се противи на напътствието!
— Видях как току-що се опитвахте да напътствате това дете. Та кой ви изпрати писмо? Някой брат с по-висок градус ли?
Князът мълчеше, явно не знаеше дали да отговори. Изглежда, че осведомеността на Данила за тайнствения орден разколеба неговата непреклонност.
— Не. За това… същество — каза най-после той и плахо погледна към Митя — пристигна депеша от по-висока инстанция.