— Все пак не разбирам какви са тия сатанофаги?
— От всички лъжливи масони те са най-лъжливите, защото проповядват безпощадност в битката с Дявола и неговите слуги.
— Нима това е лошо? — учуди се Митя.
— Че какво хубаво има в безпощадността? Където няма милосърдие и боят е безогледен, там е добре за Дявола. Докато безпощадният борец със Злото се усети, то вече е на негова страна и го ръчка: бий, бий, никаква милост. Докато изучавах история, стигнах до тъжното откритие, че щом добрите и честните, безкористните хора да се обединят и започнат битка в името на някое добро дело, скоро техен главнокомандващ става най-лошият от злодеите. Такова нещо е войната, от нея не може да се очаква нищо добро — Фондорин дръпна вратовръзката и я захвърли на земята, реши да остане с разкопчана яка. — Това както и да е. Друго е загадка за мен. Защо мнозина умни хора толкова обичат да се лишават от свободата си и да се подчиняват доброволно на някоя сила, която смятат за висша? Някой Мирон Любавин си издигне някое божество, сам повярва в неговата безпогрешност и в името на някаква велика цел е готов „без капка колебание“ да хвърли под леда сина на своя стар приятел. А основание и оправдание за това чудовищно зверство е някаква кой знае от кого написана бележка със Знака на Секновението — Данила поклати глава. — Страшно нещо е великата цел.
— Знак на Секновението ли? Какво странно название.
Фондорин извади от джоба си алената панделка и чорапа. Поколеба се, сложи чорапа на стола, а панделката, кой знае защо, доближи до лицето си, помириса я и си я прибра.
— Един мой стар познат (същият, който ме канеше да стана сатаноборец) го обяснява така. Дяволът може да проникне във всеки човек, дори в най-добродетелния. Само Великият маг е неуязвим за злото, затова висшите членове на Ордена го подлагат на един старинен обред, който алегоризира отсичането на Луциферовите белези. Погледни печата.
Той понечи да извади писмото, но изведнъж се плесна по челото.
— Еврика! За да не се доверявам само на княз Долгорукой, ще направя за по-сигурно следното. Ще пиша и на другите сатаноборци, които познавам. Че Великият маг се е припознал, за което ще съобщи в най-скоро време чрез послание, така че по-кротко! Че, не дай Разум, още някой радетел за безпощадно Добро може да вземе да ти се нахвърли.
— Аз пък ще си напудря косата и никой няма да ме разпознае — храбро каза Митя. — Защото как ме разпознаха миналите пъти? В хотела ми падна шапката. В имението на Любавин стана заради банята. А тук мушнах глава направо под носа на княза.
— И все пак ще им пиша. Първо на онзи, който ме прие за оръженосец. Той при тях сигурно е брат от висок градус, защото е умен и достоен човек. После ще пиша на Мирон. На кого още?
— На колежкия съветник от Новгород, когото направихте безчувствен — напомни му Митридат.
— Не — въздъхна Данила. — На този господин май няма да пиша. Той сигурно ми се сърди. Аз му поставих неправилна диагноза и му предписах лечение за друга болест. Уви, в медицината стават такива неща.
Митя каза отмъстително:
— Нищо, така му се пада, да знае друг път да не сграбчва децата за гърлото. Аз ще се оплача от него и на Нейно Величество…
— Чакай! — вдигна ръка Фондорин. — Какво е това?
Откъм вратата се чуваше бързо приближаващо тропане на ботуши.
Отекна глас:
— Тук са, в библиотеката. Чух гласовете им. Вратата се отвори и на прага се появи офицер с червен кафтан, е нахлупена чак до очите триъгълна шапка. Иззад рамото му надничаше изплашеният лакей, а отзад стояха двамина с алебарди.
— Капитан Собакин от Тверска щатна дружина — обяви облеченият с червения мундир, погледна Митя и изрече с глас, който не обещаваше нищо радостно: — Аха!
С решителна стъпка тръгна към свилия се Митридат и сложи ръка на рамото му.
— По заповед на господин губернатора ми е наредено да взема този малолетен от дома му и да го доставя според предписанието.
— Как така да го „вземете“? — Данила придърпа Митя към себе си. — Защо? Няма да позволя!