— Приятели, не ви желая злото, но ако решите да викнете другарите си, ще постъпя с вас като с вашия началник, дори още по-сурово.
— Няма, ваше благородие — отговориха те, — ще си кротуваме.
След Кузнецово заради топлата шуба и бързото равномерно пътуване на Митридат му се доспа. Пред замъгления му взор вече бяха започнали да плуват смътни химери, но Данила изведнъж побутна спътника си.
— Отново се провиних пред теб! — изстена той. — О, проклет себелюбец! Мислех само за себе си и за своите терзания, а забравих за теб! Не те оставих да се сбогуваш с нея! Можеш ли да ми простиш? Не можеш, разбира се! Ей, спрете! Връщаме се!
Митя едва успя да го усмири.
После разбутаха Митридат насред заснеженото поле, под черното небе, кой знае къде. Той имаше чувството, че е дремнал само минутка, а Данила му казва:
— Минахме Снегири. Нататък не можем да се оправим без теб. Казвай, местни жителю, накъде да завием.
Я, те стигнали до Крестовия разклон, където единият път води за Звенигород, а другият за Троица, а оттам до Утешителное е само верста и половина. Кажи-речи, бяха стигнали. Минутка, няма що, беше спал два часа.
Веждите на Фандорин бяха в бял скреж, а от конете се вдигаше пара. Но тройката наистина беше добра, не личеше да е уморена.
— Ей натам — посочи Митридат. Наистина ли скоро ще си е у дома? И край на всички страхове, изпитания и злини! Сънят отлетя и от двете му очи. Митя се изправи на колене и започна да моли войника, който караше: — Ах, по-бързо, моля те, по-бързо!
И копитата на конете се замяркаха бързо-бързо, но сърцето на Митя биеше още по-бързо от тях.
Колко ли е сега — десет, единайсет?
В Утешителное, разбира се, отдавна са заспали. Нищо, ще се събудят. Колко ли шум ще се вдигне, викове, олелия! Мама едва ли ще се покаже — по лицето и очите й са сложени нощните компреси за свежа кожа. Но бавачката Малаша непременно ще скочи, останалите слуги също, и Ембрион ще подаде сънливата си муцуна. Най-много от всички ще се зарадва татко, естествено. Кой знае колко му е домъчняло далеч от сиянието на Петербург. Ще изскочи по халат, с навита на книжки коса, ще ръкомаха, ще плаче и ще се смее, ще го засипе с въпроси. Ах, колко чудесно ще бъде всичко!
От радостни мисли Митя слушаше Фондорин с половин ухо, а той не спираше да говори: отново се каеше за провиненията си, уверяваше го, че сега вече няма от какво да го е страх.
— За нищо не се тревожи, приятелю. Заради твоето спасение Павлина Аникитишна ще плати най-високата цена, каквато може да плати една достойна жена… — гласът на Данила трепна, премина в неразбираемо мърморене. — Замълчи, глупаче, недей да стенеш.
На кого го казва? Митя погледна приятеля си и видя, че очите му блестят от сълзи, но в този момент тройката излетя от гората, озова се на простор, там, напред се показа имението и о, чудо на чудесата! — всичките му прозорци светеха.
— Не спят! — извика Митя. — Чакат ме! Татко е усетил! С родителското си сърце!
Той изскочи от шейната, в движение, преди да е спряла пред вратата.
Като чу звънчетата, отвътре надникна някой с бяла препасана риза (да не би да е Архип, дето помага в кухнята), позна Митя, взе да охка, да се тупа по бедрата и се втурна обратно вътре.
И всичко стана още по-хубаво, отколкото Митя си го мечтаеше по пътя.
Татко изскочи в антрето не по халат, а в най-модерен, купен в Петербург сюртук. Целият накъдрен, пригладен, неизразимо хубав. И мама не беше си легнала, беше в най-хубавата си рокля, поруменяла и оживена. Погали сина си по главата, целуна го по челото. Е, брат му не дойде, но няма значение.
Алексей Воинович се държеше точно както би трябвало: и ръкомахаше, и благодареше на Господ, и сълзите му бликнаха.
— Намери се! — възкликваше той. — Ангелчето ми! Моят благодетел! О, най-щастлив от дните!
И много всякакви такива неща. Мама ги послуша малко, изпадна в умиление и накрая отиде в трапезарията. Фондорин търпеливо се гушеше в червеното си наметало и чакаше избликът на родителска любов да понамалее. Полицаите пристъпваха от крак на крак и се топлеха след студа.
Като изчака паузата в декламациите на татко, Митя задърпа Данила.
— Ето на кого трябва да благодарите, татко, за това, че ме виждате. Това е моят…
Но татко му отново си пое въздух и не пожела да слуша нататък.
— Благодаря ти, добри полицаю! Ти ми върна сина, а заедно с него и най-важното в живота! Протегни шепите си!
Фондорин с почуда протегна големите си ръце и Алексей Воинович започна да вади от джобовете си куп жълтици, като нареждаше: