— Ето, вземи! За теб нищо не ми се свиди!
Данила трябваше да подложи дланите си като паница, та златото да не се изсипе на пода. Понечи да каже нещо, но кой би могъл да надприказва татко?
Митя гледаше и само се чудеше: откъде е това богатство?
— Какво щастие, какво щастие! — повтаряше Алексей Воинович и хлипаше. — Знаеш ли, добри ми синко, че майчицата императрица изпрати да те търсят? Много й било мъчно за теб, не разбирала с какво те била обидила, защо си избягал. Но не ти е разгневена, изобщо не ти е разгневена! Попитай ме кого изпрати! Не куриер, дори не флигеладютант! Самия господин Маслов! Тайния съветник! Виждаш ли колко е загрижена за теб! И то защото ти не си просто момче, ти си любимият възпитаник на Нейно величество, държавна особа! Ах, ще ида при Прохор Иванович да го зарадвам! Току-що вечеряхме и си казахме „лека нощ“. Той сигурно още не си е легнал. Па дори и да си е легнал!
И татко му се втурна към стаята му. Значи затова не спят, разбра Митя. Защото имат висок гост от столицата.
И душата му се поласка, стана му приятно. Дали в Русия бихте намерили друго момче, заради което да изпратят на шестстотин версти началника на Секретната експедиция. Не, няма да намерите, не се и опитвайте.
— Ваше благородие — жално рече един от стражите. — Позволете ми да изляза по нужда, не изтрайвам вече.
Данила махна с ръка в смисъл „не ме занимавай“ и той не посмя да помръдне от мястото си.
— Елате, Данила Ларионович, — повика го Митя. — Ще кажа да ви настанят в кабинета на татко. Там има енциклопедия и удобен диван.
Фондорин възкликна:
— Какво благородно сърце! Да мислиш за моето удобство, след като аз едва не те погубих и не те оставих да се сбогуваш с най-добрата жена на света! Уви, приятелю, няма да мога да се възползвам от гостоприемството ти. Пребил съм един служител на закона и трябва да си понеса заслуженото наказание. Защото съм го обещал на нашите честни спътници. Мястото ми е в тъмницата.
— О, достатъчно е да кажа една дума на Прохор Иванович и полицията веднага ще ви освободи! Много важно, пребил една отрепка!
Митя вече се канеше да се втурне при Маслов, но Данила го спря.
— Не — твърдо каза той. — Не искам никакви компромиси от тоя смрадлив пес. Той е виновен за гибелта на добрите ми приятели. Заради него изгубих сина си. По-добре да не се срещам с този мръсник, инак мога да извърша ново, много по-тежко престъпление. Аз се оттеглям. Сега съм напълно спокоен за теб. С такъв придружител няма от какво да те е страх, а бъдещото ти спокойствие ще бъде осигурено от Павлина Аникитишна. Ето, върни тия пари на баща си.
Той подаде на Митя шепата злато, но момчето скри ръцете си зад гърба.
— Щом толкова лесно ти ги е дал, значи има много. Сигурно Прохор Иванович му ги е донесъл от царицата. А вие нямате нищо, ще ви свършат работа. Приемете, че ви ги давам аз, назаем.
Фондорин с трогната усмивка изсипа жълтиците в джоба си:
— Е, на всичко отгоре ми правиш и благодеяние. Да можеше да ми простиш неволните ми провинения пред теб и да ми кажеш, че държиш на мен от все сърце, тогава щях да съм напълно спокоен…
— Ако Павлина е най-добрата жена, вие Данила Ларионович, сте най-добрият мъж — убедено каза Митя. — Ако не искате да кажа на Маслов, ще кажа за вас на Нейно величество. Няма да останете дълго в тъмницата, можете да ми вярвате.
Фондорин се наведе и му прошепна:
— Че на кого другиго на този свят да вярвам, ако не на теб? Вземи, нека това ти е за спомен.
Мушна в маншета на ръкава му някаква хартия и се обърна към полицаите:
— Той ми прости! Сега съм във ваша власт!
Глава деветнайсета
Прекрасният нов свят
Властта на Николас Фандорин върху собствените му действия, върху собствения му живот и дори смърт свърши. В най-пряк, буквален смисъл.
Първото, което направи магистърът, когато най-после го оставиха сам, бе да се опита да сложи край на срамното си, пагубно за околните съществувание. Свалиха му белезниците и превръзката от очите и той видя, че се намира в малка, оскъдно обзаведена стая. Николас прояви интерес само към едно нещо в това помещение — към светлосивия квадрат на прозореца. И се втурна към него като към най-добър приятел.
Какъв късмет! Висок етаж. Много висок.
Изглед към нови строежи, в далечината — комините на ТЕЦ, матов предутринен здрач.
Някакъв спален комплекс. Няма значение. Важното е, че той е далеч от земята, а ускорението на падането е 981 сантиметра в секунда на квадрат.
„Умри… Заспи…“ мърмореше отчаяно Николас, докато търсеше дръжката. Не я намери.
Прозорецът беше вграден и не се отваряше. Той злобно удари е юмрук по стъклото и то не издрънча, дори не трепна. Точно тогава Фандорин разбра, че властта му над собствената му екзистенция е стигнала до своя окончателен и безусловен край.